Какви физически недъзи имат руските управници

Ако руските управници са боледували, разболявали са се или са страдали от вродени патологии, то информацията за това по правило много внимателно е била дозирана и се премълчавала в името на безопасността. Вътрешните и външните врагове са можели да се възползват от нея за своите интереси. Освен това руският народ е изпитвал свещена убеденост в божествената мисия на господаря и е възприемал болестите на монарха и на членовете на семейството му като лош знак.

Най-сетне всякакви сериозни недъзи на самодържеца веднага биха предизвикали подмолна борба около трона. Знае се, че докато Николай II боледува от тиф, с който се заразява и царското семейство, висшите чиновници са обсъждали варианта негова дъщеря Олга да стане наследница и никой не е виждал в това нищо лошо.

Само един от първите велики московски князе не е можел да скрие по никакъв начин своя недъг, защото е бил сляп.

1. Василий Незрящия – слепота

Василий Василиевич (1415-1462) е първият княз, който се възкачва на княжеския престол не в столицата на Владимиро-Суздалското княжество - Владимир, а в Москва. Затова можем да приемем, че той е първооснователят на Московското царство. По негово време избухва ожесточена междоусобна война, в която Василий е ослепен. Този метод на отмъщение или неутрализиране на властния противник е обикновен по онези време - това сякаш не е убийство, но пък е силен психологически шок и превръщането на противника в инвалид.

Самият княз Василий Василиевич през 1436 г. по време на същата междуособна война между княжествата заповядва да бъде извадено едното око на 15-годишния княз на Звенигород, Василий Юриевич (1421-1448), затова, че той вероломно е нарушил примирието и се е опитал да разбие тихомълком войските на московския княз. Оттогава звенигородският княз е наричан "Василий Кривогледия". Загубата на зрението го сломява и той повече не воюва и не влиза в летописите. След като прекарва 10 години в московския затвор, той вероятно е излязъл на свобода през 1446 година, но във всеки случай не е живял дълго след това.

Ако Василий Кривогледия наистина е бил пуснат от затвора през 1446 година, то това става, защото самият княз Василий Василиевич е ослепен от Дмитрий Шемяка – по-малкия брат на едноокия Василий. Това става, когато Василий със синовете Иван и Юрий потеглят на път на поклонение в Свето-Троицката Сергиева Лавра.

Според Николай Карамзин, Дмитрий Шемяка пошепнал на княз Йоан Можайски, "слаб, жестокосерърдечен и лекомислен", че Василий щял да предаде Москва на цар Махмет (става дума най-вероятно за казанския хан Улу Мухамед (1405-1445), а самият той щял да стане княз на Твер. Така Дмитрий с един удар освен всичко привлякъл на своя страна княз Борис Тверски. Князете повярвали на Шемяка на драго сърце.

През есента самият Василий се откупил от хан Улу Мухамед, след като му дал огромна сума пари и няколко града, от които да събира данъци, и всички знатни руснаци възроптали, че московският княз иска да спаси живота си с цената на предаването на Руската земя на татарите. Докато Василий е в Лавра, заговорниците превземат Московския кремъл, където се намират майката и съпругата на княза, а след това пленяват и довеждат в Москва и самия него. Йоан Можайски отказва да го убие, защото се страхува, че "всички руски князе ще се възмутят от това деяние".

Шемяка не веднага решава да ослепи Василий – размишлява два дни. След това организира нещо като публичен съд срещу Василий в присъствието на представители на всички московски съсловия. Князете метежници извеждат Василий на площада, където са се събрали много хора, и го питат: "Защо доведе татарите в Руската земя и им даде град и им осигури издръжка?" Василий е ослепен през нощта на 16 срещу 17 февруари 1446 година. 

Професор Николай Борисов представя подробности от онази кошмарна нощ. Те се съдържат в летописа и гласят следното: "Дмитрий Шемяка заповяда на хората си да пристъпят към действие. Те отидоха в стаята, където се намираше княз Василий, нахвърлиха се върху него, събориха го на пода и го притиснаха с дъска. Един от слугите, наричан Берестен, с нож ослепи княза и силно нарани лицето му. След като си свършиха работата, палачите си отидоха и оставиха припадналия Василий да лежи 'като мъртъв'".

Шемяка става московски княз, а Василий е пратен в Углич, където му разрешават да вземе съпругата си Мария Ярославна. Впоследствие обаче Василий си връща духа и успява да си върне московския престол, след като унищожава враговете си. Той убива Дмитрий Шемяка, след като чрез свои хора му праща готвача си, а той пък му слага отрова в кокошката, която му сервира. Шемяка умира 12 дни. Василий до края на живота си ходи с черна превръзка, която закрива горната част на обезобразеното му сляпо лице. 

2. Петър Велики – синдром на Марфан (хипотеза)

Знаем, че Петър Велики е бил висок 203 сантиметра, а и двамата му родители са били средни на ръст (в онази епоха – 160-165 сантиметра). Необичайната походка и дължина на Петър Алексеевич привличат вниманието на околните още от младежките му години. Въпреки ръста си той не е бил силно сложен – обувките му са били 39-и номер, а запазените истински кафтани на цар Петър поразяват всекиго с малките си размери. 

Нито един от запазилите се портрети на Петър Велики не отразява реалния ми облик и непропорционалната фигура – прекомерно дълги ръце и крака, малка глава спрямо тялото. Известно е още, че Петър е страдал от конвулсии и гримаси, които са се проявявали в моменти на гняв, а тези монетни са били твърде много. Юст Юл описва как при завръщането си в Москва от победата край Полтава Петър едва не насича на парчета войник, който го вбесява с неправилното си маршируване.

Може да се предположи, че Петър Алексеевич се е родил и е живял със синдрома на Марфан – рядко генетично заболяване, което се проявява с висок ръст, болезнена слабост заради недоразвити мастни клетки и обща подвижност. Знае е се, че Петър Велики трудно е можел да се заседи на едно място, обичал е постоянно да бъде зает с нещо и е ходел много бързо. Сред симптомите също е деформация на гръбначния стълб. Според описания на съвременници Петър през целения си живот е навеждал глава и е повдигал рамене.

Хората със синдром на Марфан почти постоянно са във възбудено състояние или раздразнение заради повишеното съдържание в кръвта на адреналин, който се произвежда прекалено много от надбъбречните жлези. Неутолимата енергия на Петър Велики и гневният му характер, който често стига до лудост, вече са станали легендарни. 

Синдромът на Марфан се асоциира и с повишен интелект. Предполага се, че такъв синдром са имали Николо Паганини и Ейбрахам Линкълн. Ще се повторя, че синдромът на Марфан при Петър Велики е само хипотеза. Според по-горе споменатите данни обаче ние знаем, че тялото му е било очевидно диспропорционално, тоест физически дефекти той е имал.  

3. Александър I – глухота

Великият княз Александър Павлович е внук на Екатерина Велика, която е планирала блестящо бъдеще за детето. На практика веднага след раждането Екатерина взема сина от майка му Мария Фьодоровна и го възпитава в своя двор. Дори името на детето не избират родителите, а баба му.

Знае се, че съпругът на Екатерина, убитият през 1762 г. Петър Фьодорович, дори като възрастен се е боял от топовни изстрели. Уплахата му от детство е била обект на подигравки и насмешки в целия двор. Екатерина, чийто семеен живот с Петър не потръгва от самото начало, възприема поведението му като инфантилно - игри на войничета, които са недостойни за възрастен мъж, а още по-малко за император.

Вероятно именно поради тази причина императрица се старае да накара внука си Александър да свикне с топовните гърмежи и, както твърдят историците, заради постоянния грохот на оръдията по време на ученията той оглушава с лявото ухо. През 1794 г. Александър Протасов, възпитател на великия княз, отбелязва, че неговият питомник е глух, но отказва да признае това и да се лекува. Уви, ако причината за глухотата на Александър наистина са били оръдията, то вероятно е била увредена мембраната на тъпанчето, която не се поддава на медикаментозно лечение по разбираеми причини.  

При разговор с хора Александър Павлович, чийто ръст е бил съвсем малко над средния (178 см), е навеждал глава и се е обръщал към събеседника си с дясната страна. Още като юноша той много се е притеснявал заради своя недостатък и е говорел много тихо, защото се е страхувал, че високият тон може да бъде приписан на глухотата му. Освен това Александър е имал и много лошо зрение (близо -3,5 и на двете очи според анализа на стъклата на запазения му лорнет), което само още повече е затруднявало общуването му.

Майката на Александър, Мария Фьодоровна, е една от най-големите благотворителки в историята на Русия. Тя финансира създаването на Санктпетербурското училище за глухонеми, което е първото в Русия специализирано учебно заведение за глухи деца.

4. Йосиф Сталин – синдактилия, атрофия

Когато става дума за физически недостатъци, Йосиф Сталин е имал какво да крие. Той е бил с вроден генетичен порок – синдактилия: вторият и третият пръст на левия му крак са били сраснали. На петгодишна възраст Сталин прекарва едра шарка и лицето му се покрива със следите от това заболяване, които много внимателно са били ретуширани на всички официални фотографии на вожда. 

Вячеслав Молотов преразказва история, чута от Сталин, когато той е бил на заточение в Туруханския край в Сибир. Според нея тамошните селяни наричали Сталин Оска Грозния (Оська Корявый) заради следите от шарката, а и защото лявата му ръка е била атрофирана. Когато е на шест години и пресича улицата, той е блъснат от файтон, теглен от коне. Получава травми на ръката и главата. Впоследствие лявата му ръка става два пъти по-слаба от дясната и не се разтваря докрай. С възрастта той започва да чувства постоянна болка и на пръстите.

Кремълските лекари определят неговия недъг по следния начин: "Атрофия на раменните и лакътните стави на лявата ръка в резултат на удар на шестгодишна възраст и последвала супурация (нагнояване) в областта на лакътната става". При все това на редица снимки можем да видим как Сталин си служи с лявата ръка, дори вдига дъщеря си.

5. Борис Елцин – без два пръста на ръката

Борис Елцин, първият президент на Руската федерация, в детството си губи два пръста на лявата ръка. Ето как самият той описва това в автобиографичната книга "Изповед на зададена тема":

"Война е (когато избухва Великата отечествена война Елцин е на 10 години – бел. ред.), всички момчета искаха да отидат на фронта, но разбира се не ги пускаха. Правехме пистолети, пушки, дори и оръдие. Решихме да намерим гранати и да ги разглобим, за да ги изучим и да видим какво има вътре в тях. Аз обещах да проникна в църквата (там имаше военен склад). През нощта се промъкнах през три реда бодлива тел и докато часовият беше от другата страна, изпилих решетката на прозореца, влязох вътре, взех две гранати РГД-33 със запалките им и, за щастие, благополучно (часовият би стрелял без предупреждение) се измъкнах обратно. 

Отдалечихме се на около 60 километра, влязохме в гората и решихме да разглобим гранатите. Все пак се сетих да накарам момчетата да се отдръпнат на 100 метра: удрях гранатата с чук, стоейки на колене, а граната сложих на камък. Запалката не извадих, не знаех... Взрив… и пръстите ги няма. Момчетата не пострадаха. Докато стигнах до града, няколко пъти губих съзнание. В болницата с писмено съгласие на баща ми (започна гангрена) ми направиха операция, отрязаха пръстите, и в училище се появих с превързана бяла ръка". 

Заради загубата на пръстите Борис Николаевич не служи в армията. Президентът се притеснява от осакатяването си и на снимки не показва лявата си ръка. Художникът Владимир Соковнин, който прави портрет на Елцин, разказва в интервю, че президентът отказал да позира и е трябвало да го рисува от снимки, а за позирането художникът поканил свой приятел с телосложение като на Елцин. Трябвало е да подбере и естествената поза на президента и Соковнин си спомня, че президентът постоянно инстинктивно крие или прикрива лявата си ръка. И така го представя на портрета. Самият Борис Елцин, като се видял изобразен в такава поза, по думите на Соковнин, останал много доволен.

Разказваме ви още от какво са боледували руските царе, царици и велики князе!