Как съвети воюват срещу американци във Виетнам (СНИМКИ)

Американската интервенция в Индокитай не може да остави Съветския съюз равнодушен. През март 1965 г. САЩ започват операция Rolling Thunder – редовни бомбардировки над Северен Виетнам. Месец по-късно в страната по молба на правителството на Демократична Република Виетнам започват да пристигат първите съветски зенитно-ракетни комплекси и обслужващите ги военни специалисти.

За целия период на войната Москва доставя в Ханой 95 ЗРК С-75, над 500 самолета, 120 вертолета, над 5000 зенитни оръдия и 2000 танка. За оказване на активна интернационална помощ в страната са изпратени над 10 000 съветски военни специалисти: от ракетчици, летци и свързочници до танкисти и медици.

Особена роля изиграват съветските зенитчици-ракетчици. Те се занимават не само с обучението на кадри от Виетнамската народна армия (ВНА), но и сами непосредствено участват в боевете. Немалка е заслугата им за това, че ВВС и ВМС на САЩ, които губят над 4000 самолета, така и не успяват да смачкат ПВО на страната и да сломят Северен Виетнам.

Рим Казаков, офицер-наводчик 274 зенитен-ракетен полк (ЗРП) на ВНА: "За чест на виетнамските другари, те успешно усвоиха повереното оръжие, оставайки неразделно близо. Наред с реалната бойна работа на разчетите регулярно провеждахме тренировки с използването на имитационна апаратура, като усвоявахме необходимия набор от фрази на виетнамски език. Психологическата бариера от първите пускове преодолявахме заедно – аз натисках бутона "Пуск", а виетнамския офицер-наводчик го натискаше след изстрелването на ракетата, видимо някога дори без да подозира за това".

Григорий Белов, от септември 1965 до октомври 1967 г. старши в Групата на съветските военни специалисти във Виетнам: "Ако помагайки на виетнамците в бойните действия сме казвали 'прави като мен', т.е. изучавай и усвоявай бойната техника и въоръжение така, както ги знаем и владеем ние, изпълнявай отговорностите си точно и ясно като нас, стреляй като нас, то в частта с човешките отношения беше по-сложна работа. Виетнамците – и военните, и цивилните, ни оглеждаха, изучаваха ни, опитваха се да разберат с какви цели и намерения сме отишли при тях – защото са минали малко над 10 години, откакто от Виетнам са прогонени французите. И едва когато разбраха, че им оказваме безкористна помощ, от душа и сърце, без да се щадим, че желаем на виетнамския народ само победа над агресора, те започнаха да се отнасят към нас с дълбоко уважение и, бих казал, – с любов".

Борис Воронов, началник щаба на Групата съветски военни специалисти от май 1967 до април 1969 г.: "По време на боевете температурата на въздуха на сянка достигаше до +40 градуса при много висока влажност. Липсата на климатици в кабините на станциите за насочване на ракетите водеше до това, че вентилаторите въртяха горещ въздух с температура от +60 градуса и не охлаждаха нито апаратурата, нито работещите там военнослужещи. Униформата на нашите военни беше: метална каска на главата и гащи. Потта се стичаше на вади по телата до земята. Под леглата операторите в кабината имаше постоянни локви пот. Имаше случаи на прегряване в тежка форма, когато човек губи боеспособност и трябва да бъде хоспитализиран".

Александър Аносов, в състава на групата военно-научни специалисти, изпълнява специална задача във Виетнам: "Групата се занимаваше с отбора и изучаването на трофейните образци на американска военна техника: невзривили се боеприпаси, мини и онова, което оставаше от свалените американски самолети. А такива за цялата война бяха свалени над 4000 и, разбираемо, имахме доста работа, не оставахме да скучаем. Сега групата ни понякога е наричана с неприятната дума 'трофейчики', а тогава във Виетнам ни знаеха повече като 'Дивата дивизия'. А каква ти дивизия? Ние бяхме едва няколко човека, но с нас постоянно нещо ставаше: нещо ще се взриви или пък ще се запали. Цялата пикантност на ситуацията се свеждаше до това, че се 'базирахме' в малка стаичка в сградата на посолството ни в Ханой и тези 'произведения' бяха пред очите на всички. Така че, когато мръсни, изморени и небръснати се връщахме с плячката от поредното излизане на терен, за всеки случай се стараеха да стоят по-далеч от нас".

Старши лейтенант Вадим Шчербаков, офицер наводчик от 88-ми дивизион на 274 ЗРП на ВНА: "Влизах в противоборство не със самолета, а с онзи, който го пилотираше... Вглеждах се в индикаторите си, буквално го гледах в лицето, дишах му във врата, усещах всичките му движения, в натура чувствах какво прави в момента в херметическата си кабинка, прелитайки над зелената джунгла, и чаках. Чаках когато нервите му ще го предадат или ще надделее наглата самоувереност. И когато това се случваше – край! Пич, мой си! Пуск! И... до нови срещи на земята (ако му провърви да се катапултира от разпадащия се самолет, ако първи стигнат неговите хора от спасителната група, а не виетнамските селяни с мотиките... нека ти провърви...). И нищо лично. Днес не ти е било ден. А може да стане и така, че да не е мой..."

Алексей Белов, старши полкови на група военни специалисти от 278 ЗРП на ВНА: "В един от ясните дни над землянката ни на височина от около 100 м мина палубен щурмовак-разузнавач RA-5C Vigilantes. Групата работеше в 92-ри дивизион, а аз се занимавах със съставянето на отчета-донос, излязох да се раздвижа и в това време срещнах поглед с пилота, прелитащ над главата ми с разузнавателния самолет. В тази нощ сменихме локацията си, а на следващия ден по напуснатото от нас жилище хвърлиха 5 фугасни бомби и 5 контейнера с касетъчни бомби.

Едуард Леканов, командир на взвод пускови установки от зенитен-ракетен комплекс "Волхов": "През юли 1966 г. стояхме край Ханой, охранявахме най-големия в Югоизточна Азия мост. На съседната батарея с виетнамски разчет повериха да направят самостоятелен пуск – и двете ракети минаха покрай целта. 'Фантом' се върна за атака. До нашата батарея се взриви напалмова бомба и няколко капки попаднаха на бедрото ми. Вероятно автоматично съм успял да погася с почва разтичащата се по крака ми горяща смола. Веднага притичаха данти ('другари' на виетнамски), обработиха раната. В батареята ни само аз пострадах, а другият разчет, който пропусна целта, изцяло загина. След този случай за много време лишиха виетнамците от самостоятелни пускове: 'Военното дело трябва да се учи по истински начин!'".

Изказваме благодарност на Междурегионалната обществена организация на ветераните от войната във Виетнам и председателя на президиума ѝ Николай Николаевич Колесник за предоставените материали.

Разказваме ви още как СССР помага за възстановяването на следвоенен Виетнам!