Защо руските десантчици са едни от най-добрите в света?

На 2 август 1930 г. на учения на съветските ВВС край Воронеж за първи път е извършен десант на 12 души.

По време на най-мащабните предвоенни учения в СССР – маневрите в Киевския военен окръг през 1935 г. – е организиран първият масов десант на 1188 души. Следващата година в Беларус десантчиците са още повече – около 3000.

Първите си бойни операции съветските ВВС провеждат срещу японската армия край Халхин Гол и по време на Зимната война срещу Финландия. При това десантчиците действат не само по своето предназначение (да се приземяват с парашути в тила на врага), но и се сражават като обикновени стрелкови подразделения.

На десантчиците им се налага да воюват рамо до рамо с пехотинците и в началния тежък период от немската инвазия в СССР, когато няма възможност за провеждане на въздушно-десантни операции. Такава се появява по време на мащабното контранастъпление на Червената армия край Москва през зимата на 1941-1942 година.

Над 10 000 десантчици от 4 и 5 части на въздушно-десантните корпуси са спуснати в тила на врага в района на Вязма през януари-февруари 1942 г. за обкръжаването на войските от група "Център". Но в резултат на неуспеха на общото съветско настъпление сами скоро се оказват обградени. В течение на 5 месеца десантните подразделения, съединили се с 1-ви гвардейски кавалерийски корпус на ген. Павел Белов, водят тежки боеве и, като преминават стотици километри в немския тил, стигат до своите на 24 юни 1942 година. В резултат на действията им са сковани седем вражески дивизии.

"Бригадите издържаха всички изпитания в немския тил само благодарение на един фактор – наборът в десанта беше на отбрани хора, млади патриоти-комсомолци, смели и здрави момчета", спомня си Михаил Богацки, служил в 211-та бригада на ВДВ, спусната на помощ на обкръжените в района на Вязма другари през 1942 година. "Ако на наше място имаше обикновена стрелкова дивизия, то тя в такива условия би се "счупила" за седмица... Дори сред десантчиците в определен момент настъпи частична деморализация, имаше случаи, когато командирите колективно пращаха на майната си, заедно със заповедите... но нашата готовност да умрем за Родината и фанатичната ни преданост си свършиха работата – продължавахме да се сражаваме".

Немалка роля десантчиците изиграват в Сталинградската битка. 95 процента от 37-ма гвардейска стрелкова дивизия (сформирана на базата на 1-ви въздушно-десантен корпус) загиват в боевете за тракторния завод на брега на Волга. "Това действително е гвардия. Всички са млади, високи, здрави, много от тях облечени в униформи на десантчици, с кинжали и финки на пояса. Биха се геройски. При удар с щик прехвърляха хитлеристите през себе си като чували със слама", пише в мемоарите си командващият 62-ра армия генерал Василий Чуйков.

Днепровската въздушно-десантна операция от септември 1943 г. става втората крупна операция на съветските десантчици от Втората световна война, но и последната. Причината за отказа на командването да провежда мащабен десант в бъдеще е пълният провал на този. В резултат на лошото планиране на операцията и зле проведеното разузнаване транспортните самолети са разсеяни от силен огън на немските зенитни оръдия. Десантните групи са пуснати или в Днепър, където потъват, или се оказват на голямо разстояние едни от други.

"Там бяха съсредоточени 6 дивизии и два танкови корпуса. И при тях ни пуснаха... Паднахме от небето – в боя, и загивахме в небето... Там всичко гореше, нощта се превърна в ден... Цялата бригада трябваше да бъде пусната в радиус 7-10 км, а летците я разпръснаха на 100 км – от Ржишчев до Черкаси... И вместо да действаме като бригада, на нас ни се наложи да действаме на малки отряди, които е лесно да унищожиш", спомня си младшият сержант на 3-та Гвардейска въздушно-десантна бригада Петър Неживенко. И все пак, понасяйки огромни загуби (от 3500 души) десантчиците успяват да въвлекат в боевете много немци, което силно помага на Червената армия, която по това време се готви да премине през Днепър.

Следвоенната история на съветските ВДВ е тясно свързана с личността на ген. Василий Маргелов, който оглавява този род войски в течение на 25 години (от 1954 до 1979 г.). Със старанията на "чичо Вася", както с любов и уважение го наричат десантчиците и днес, ВДВ на СССР стават едни от най-добрите военни формирования в света: значително е повишено нивото на мобилността и управлението на десантните подразделения, разработена е първата десантна машина БМД-1 и авиодесантния бронетранспортьор БТР-Д, десантните войски получават най-доброто стрелково оръжие, системи за комуникация, зенитни комплекси, плаваща бронетехника и транспортни самолети. Именно с Маргелов те се научават да десантират вътре в бронетехниката и слагат знаменитите си сини барети.

Високата си ефективност съветските десантчици демонстрират и през август 1968 година по време на операция "Дунав", която слага края на периода на либерални реформи в Чехословакия, известен като "Пражката пролет". ВДВ стремително завземат летища, радиостанции, телевизии, правителството, министерството на отбраната и генералния щаб. Така те способстват влизането в страната на войските от Организацията на Варшавския договор и до голяма степен подсигуряват успеха на операцията.

Без тях не минава и контингентът на съветските войски в Афганистан. Именно десантчиците заедно със спецназа ГРУ и КГБ щурмуват двореца на неудобния за съветското правителство афгански лидер Хафизула Амин на 27 декември 1979 година. Ключова роля в операция "Западня" ("Клопка") от август 1986 г. изиграват частите на ВДВ. Те устояват на силния вражески огън при приземяване от вертолети в провинция Херат. Подразделенията успяват да преминат в контранастъпление и, като блокират база "Кокари-Шаршари", прикриват движението на основните сили. В резултат на операцията е разгромена "Западната обединена групировка" на големия полеви командир Исмаил хан.

Чеченските войни стават тежко изпитание за руските ВДВ. На 29 февруари – 1 март 2000 година 90 десантчици от 74-та гвардейска дивизия на ВДВ влизат в бой срещу 2500 чеченски бунтовници и арабски наемници в Аргунското дефиле. В резултат на сблъсъците загиват 84 военнослужещи, но и противникът понася значителни загуби: между 400 и 500 души.

Един от най-впечатляващите епизоди с участието на ВДВ в наше време е така нареченият Марш с десант към Прищина от 12 юни 1999 година. По време на насочената срещу Югославия операция "Съюзническа сила" НАТО използва не само бомбардировки, но и въвежда войските си на югославска територия. За да подкрепи сърбите и да защити геополитическите си интереси на Балканите, като едновременно подчертае ролята си в световната политика, Кремъл взема решение да заеме стратегически важното косовско летище "Слатина" преди военните подразделения на Алианса.

В резултат на нощния десант от Босна и Херцеговина парашутистите на руските миротворчески сили вземат контрола над летището едва за няколко часа преди появата на натовските войници. Командващият силите на НАТО в Европа – американският генерал Уесли Кларк, нарежда на британския генерал Майк Джаксън, който води групировките на Балканите, да "избие" руснаците от летището, но британецът отговаря, че така ще започне трета световна война и не възнамерява да го прави.

Не пропускайте и свидетелствата на участник в марша към Слатина: "Сърбите обичаха нашите танкове. Плаках!"