10 велики руски пълководци

Светослав Игоревич

Владетелят на Киевска Рус, великият княз Светослав Игоревич, рядко може да бъде видян в самия Киев, тъй като оставя юздите на управлението на древната руска държава изцяло в ръцете на майка си, княгиня Олга. Целият смисъл на живота му се състои във военни действия.

В многобройните си кампании Светослав разгромява номадските хазари и печенеги и побеждава българите; освен това той превзема столицата на България Преслав и пленява цар Борис II. Светослав подчинява редица племена, като по този начин значително разширява границите на Киевска Рус и повишава военния и политическия си престиж.

Сблъсъкът с Византийската империя обаче завършва с поражение за него. Оттегляйки се в Киев през 972 г., той и дружината му (войски) са в засада от печенегите. "И Курия, княз на печенегите, го нападна; и Светослав беше убит; те взеха главата му и направиха чаша от черепа му, покривайки я със злато, и те пиха от нея", се казва в древната хроника "Начална руска летопис".

Дмитрий Донской

През 1380 г. на Куликово поле московският княз Дмитрий Иванович разгромява войските на монголския темник (военен командир) Мамай, който узурпира властта в Златната Орда. Преди това руснаците побеждават няколко пъти монголите, но никога досега не е имало победа от такъв мащаб.

Добре разположените войски на княза издържат на натиска на монголската конница, докато един засаден полк в резерв не извършва изненадващо нападение в монголския тил, гарантирайки окончателна победа. "Ние се борихме с по-младите, но доблестните (най-добрите и най-възрастните) все още оставаха", казват по това време войните на Мамай според легендата.

Победата на княз Дмитрий, станал известен като Донской след битката (която се води при река Дон), не носи на Рус освобождение от монголските ханове. Независимо от това, тя е повратен момент в следното отношение: плащанията на данъци към Ордата стават нередовни и руските княжества сега не само се защитават от стария враг, но и организират собствени военни кампании срещу него. От своя страна Москва се превръща в безспорен център на процеса на обединяване на руските земи, които напълно ще се отърват от монголското иго едва около сто години по-късно, в края на XV век.

Михаил Скопин-Шуйски

Въпреки че има кратък живот (само 23 години), княз Михаил Скопин-Шуйски е една от най-невероятните фигури в трудния период в руската история, известен още като Смутното време. Краят на управлението на династията Рюрикови в края на XVI в., тежкото икономическо положение и гладът хвърлят руската държава в хаос на политически вражди, въстания и чужди вмешателства.

През 1606 г., на 20-годишна възраст, Скопин-Шуйски е назначен за войвода (военачалник) от своя прачичо Василий Шуйски, след като се възкачва на руския престол (като Василий IV). Михаил започва с потушаване на въстание, ръководено от Иван Болотников. Заедно със своите шведски съюзници (които оказват помощ на царя в замяна на определени териториални отстъпки) Скопин-Шуйски нанася редица поражения на полските нашественици и самозваните войски на измамника Дмитрий II, които обсаждат Москва. По време на зимните кампании князът активно използва отряди от скиорски войски, които той създава и които се оказват много по-ефективни от конницата.

През март 1610 г. Михаил Скопин-Шуйски тържествено влиза в Москва, след като я освобождава от обсада. Наслаждавайки се на огромна популярност и смятан за национален герой, той планира да отиде в Смоленск, който е обсаден от поляците, но на 3 май същата година умира внезапно. Братът на царя, некомпетентният военачалник Дмитрий Шуйски, който завижда на талантливия командир, а вероятно и самия цар Василий, който вижда широко известния си роднина като заплаха за собственото си управление, може да стоят зад внезапната смърт на младия княз. Това решение обаче им струва скъпо - скоро и двамата Шуйски са заловени от поляците и умират в плен.

Пьотър Румянцев

Потомък на видно благородническо семейство, в младостта си Пьотър Румянцев е известен със склонността си към мързел, дългове и разврат. Но същият този човек скоро ще стане един от най-важните военни лидери на XVIII век.

Неведнъж по време на Седемгодишната война с прусите успехът е на страната на руската армия благодарение на инициативата и личната смелост на Румянцев. В битката при Грос-Егерсдорф на 30 август 1757 г. той командва резерва по време на отстъпление, когато го изпраща в битка, без да е получил заповеди за това, и така превръща поражението в победа. В Кунерсдорф на 12 август 1759 г. войниците на Пьотър Румянцев издържат на силен натиск от конницата на Фридрих фон Зайдлиц и след това, под прякото командване на Румянцев, настъпват в контраатака и разбиват противника.

Пьотър Румянцев се оказва не само добър командир, но и проницателен военен теоретик, чиито идеи силно повлияват развитието на руското военно изкуство.

Докато спазва традиционните линейни тактики, той също използва разширен строй и каре, насърчава по-голяма инициатива на бойното поле от войници и офицери, а също и разработва принципите на бързата маневрена война.

Валидността на избраната от Румянцев стратегия ясно се вижда в поредица големи победи през Руско-турската война от 1768-1774 година. Така в битката при Кагул на 1 август 1770 г. армията му от 17 000 побеждава 150 000 турска армия, губейки малко над 300 мъже. Същевременно загубите на врага надхвърлят 20 000.

Александър Суворов

Генералисимус Александър Суворов не губи нито една голяма битка през цялата си военна кариера. Участва в седем военни кампании, сред които потушаването на Полското въстание и войните срещу Османската империя и революционна Франция. Именно войските на Суворов превземат непревземаемата турска крепост "Измаил" през 1790 г. и разбиват числено превъзхождащите ги френски сили в битката при Требия през 1799 година.

Военната стратегия на Суворов се основава на "преценка, бързина и атака" - като правилно преценява ситуация и намира слабите точки, той напада бързо и неочаквао, без да се съобразява с числената сила на противника. В това той се различава от по-голямата част от военните командири на своята епоха (през втората половина на XVIII в.), чието предпочитание е да действат отбранително и да атакуват само когато имат числово предимство. Руският командир следва друго правило: "Печелете с умения, а не с численост".

Александър Суворов побеждава доста френски военни командири и се радва на истинско уважение сред своите врагове. Генерал Андре Масена казва, че би разменил всичките си победи само за швейцарската експедиция на Суворов, а Жан Виктор Моро определя похода му към Требия като висина във военното изкуство. Дори Наполеон изразява своето възхищение от генералисимус, твърдейки обаче, че има сърцето, но не и ума на велик командир. Суворов няма възможност да убеди бъдещия върховен владетел на Европа в противното - двамата никога не се срещат на бойното поле.

Михаил Кутузов

Един от най-талантливите и любими ученици на Суворов - Михаил Кутузов, ръководи руските сили в Отечествената война от 1812 г. срещу Наполеон и така става човекът, който успява да разбие "Великата армия".

Поемайки командването през август 1812 г., Кутузов продължава да се придържа към тактиката на своя предшественик Барклай дe Толи, като избягва стълкновения с Наполеон и отстъпва дълбоко в Русия, за да измори армията на своя противник. В крайна сметка, под натиск от властта и общественото мнение, генерал-фелдмаршалът е принуден да се изправи срещу "Великата армия" в открита битка в село Бородино на 125 км от Москва.

В тази битка, превърнала се в една от най-важните за Наполеоновите войни, Кутузов не се хвърля бързо в боя, а предпочита да заеме отбранителна позиция, позволявайки на французите да загубят ценни сили, извършвайки множество атаки срещу руските позиции. Резултатът е, че никоя страна не печели решителна победа. Френският император не успява да разбие руската армия, която запазва бойната си способност и висок боен дух. При тези обстоятелства това означава, че поражението му в Русия е близо.

Михаил Скобелев

Той не е харесван от началниците си заради своята сприхавост и избухливост, но е обожаван от войниците заради смелостта и храбростта си в битка. Облечен в бял кител и бяла фуражка, Михаил Скобелев често повежда войските си в атаката, яздейки на бял кон, поради което е и наречен "Белият генерал".

Скобелев не се блазни от високите властови позиции. Той живее скромен войнишки живот, ходи на разузнавателни мисии с хората си, яде от същите съдове като тях и осигурява хубави униформи и прилични провизии от командването на армията. В резултат войниците му са готови да го последват в огън и вода.

"Белият генерал" отбелязва доста победи във войните, които Русия води в Централна Азия, но апогеят на кариерата му е Руско-турската война от 1877-78 г., която дава на народите на Балканите независимост от султаните. С бързите си и решителни действия постига успех при преминаването на река Дунав и превземането на прохода "Шипка", но се отличава особено блестящо при обсадата на Плевен. Държан от голям контингент от войските на Осман паша, градът държи руско-румънските сили приковани, пречейки на по-нататъшното настъпление на съюзниците. Кървавите нападения се оказват безплодни.

При третия опит през август 1877 г. Скобелев на практика дава на армията нейната многоочаквана победа. Вземайки два вражески редута, в които се укрепява, той очаква подкрепления, за да може да последва решаващ пробив. Часове наред неговите войски трябва да издържат на натиска на многократно по-многобройните турски сили. Отблъсквайки четири вражески атаки, губейки около 6000 мъже и без да е пристигнала помощ, Скобелев отстъпва в пълен боен ред. Плевен пада само четири месеца по-късно.

Василий Чуйков

Генерал Василий Чуйков без риск от преувеличение може да бъде описан като един от основните архитекти на съветската победа при Сталинград, който инициира "обръщането на течението" във Втората световна война. Неговата 62-ра армия си поставя изключително трудната цел да прекрати настъплението на 6-та армия на Фридрих Паулус и да не отстъпи града, докато Червената армия се подготви за операция "Уран", за да обкръжи вражеските сили, докато тя затъва в улични боеве.

Чуйков поема командването на 62-ра армия на 12 септември 1942 г. в най-трудния ѝ час. За два месеца войските му са изтласкани обратно към бреговете на Волга, където с последни сили държат няколко квартала, сектор близо до тракторния завод и няколко сгради на завод "Барикади". Командният му пост практически е на фронта, опасно близо до немците. Има моменти, в които след пробиви войници на Вермахта са само на няколкостотин метра от съветския командир.

В Сталинград генералът въвежда тактиката за близък бой - позициите на съветските войски са на хвърлей граната от противника, нещо, което възпрепятства работата на германската авиация и артилерия, защото е възможно да ударят своите. По инициатива на Чуйков са създадени специални щурмови групи, които първи да нахлуват в сгради и да хванат врага неподготвен. Преодолявайки съпротивата, те запазват позициите си и изчакват основните сили да пристигнат. Този опит се използва ефективно от генерала в следващите му битки, и по-специално при разгрома на берлинския гарнизон.

Константин Рокосовски

"Докато воюваме извън Москва, трябва да мислим за Берлин. Съветските войски определено ще влязат в Берлин", казва командирът на 16-та армия генерал-лейтенант Константин Рокосовски пред кореспондент по време на ожесточените битки за столицата на СССР. Бъдещият маршал действа еднакво ефективно както в отбранителните сражения, така и в офанзивните операции.

Рокосовки играе активна роля в планирането на операция "Уран" и именно войските на неговия Донски фронт пленяват Паулус и 90 000 мъже от неговата 6-та армия. Командвайки Централния фронт в битката при Курск, той създава дълбоко ешелонирана отбрана и отблъсква вражеските атаки толкова ефективно, че успява да предостави значителни резерви, за да помогне на другите фронтове. Курск е последван от битката за Днепър, смазването на групата армии "Център" в операция "Багратион", освобождаването на родната му Полша и победите в Източна Прусия и Померания.

Именно Константин Рокосовски трябва да превземе столицата на Третия райх, но в последния момент той е прехвърлен в друг сектор и командването на 1-ви Белоруски фронт, настъпващ към Берлин, е дадено на Георгий Жуков. Точните мотиви на Сталин за този ход са неизвестни и до днес. Една от широко разпространените версии е, че решението е взето поради полския произход на Рокосовски. Каквато и да е причината, това разваля отношенията между двамата най-изтъкнати съветски командири от Втората световна война.

Георгий Жуков

Най-известният съветски военен командир от Втората световна война Георгий Жуков е уважаван както от западните съюзници, така и от врага. Германците знаят, че когато Жуков пристигне на фронта, неизбежно ще последва настъпление. Маршалът има впечатляващ списък с триумфи, включително разгрома на японските войски в битката при Халхин Гол, спасяването на обсадения Ленинград през 1941 г. и след това разбиването на блокадата му през 1943 г., контранастъплението на съветските войски извън Москва, битката при Курск и превземането на Берлин.

Жуков е изпращан на мисии в най-опасните зони на фронта, където неговата решителност, строгост, самонадеяност и невероятна интуиция често помагат за предотвратяване на катастрофи. Той обаче претърпява и неуспехи, както се случва през ноември-декември 1942 г. при операция "Марс", когато опитът да се обгради и унищожи 9-та армия на Вермахта край Ржев завършва с неуспех.

След разпадането на Съветския съюз се създава мнение, че фигурата на Георгий Жуков е била прекалено преувеличена и че в действителност е талантлив "касапин", който не щади хората си. Според историка Алексей Исаев подобни възгледи представляват един от черните митове за войната. "Ако вземете предвид броя на мъжете, които се бият на фронта и загубите в процентно изражение, неговите са винаги по-ниски от тези на други военни командири - Конев и Малиновски например. Ето защо му е поверен фронт с милион мъже - началниците му знаят, че ще може да се справи с такъв фронт и да понесе само умерени загуби, защото е наистина професионалист от най-висок клас", смята историкът.