Кога и как Русия воюва срещу Китай?

Обсадите на Албазин

През 1650 г. казашките отряди, изпратени от цар Алексей Михайлович, за да изследват Източен Сибир, стигат река Амур, която се влива в Тихия океан. Именно тук руснаци влизат за първи път в историята в мащабно съприкосновение с китайската цивилизация. 

Разбира се, руснаците и китайците научават едни за други много по-рано. Това става през Средновековието, когато монголците ги "запознават" по време на завоевателните си походи. Само че между тях не е имало никакви постоянни контакти, пък и тогава не е възникнал интерес за установяването им и у двата народа.

Съвсем друга е била ситуацията през втората половина на XVII век. Пристигането на руски войски на бреговете на Амур, населени с даурски племена, които плащат данък на империята Дин, е възприето като нахлуване в зоната на нейните интереси. Казаците пък възнамеряват със сила да накарат "княз Богдай", за когото са им разказвали даурите, да се подчини на царя. Те обаче и не подозирали, че в действителност този "княз" е самият могъщ китайски император. 

В продължение на няколко десетки години руските отряди влизат в сблъсъци с китайски и манджурски войски (Манджурската династия поема управлението на Китай през 1636 г.). Кулминацията на противопоставянето са двете обсади на Албазинската крепост, която Русия планира да направи своя опорна точка при покоряването на Далечния изток.

Няколко седмици през юни 1685 г. руският гарнизон с 450 души устоява на набезите на армията на Цин, която наброява от 3000 до 5000 души. Въпреки голямото числено превъзходство китайските и манджурски войски отстъпват на руснаците по бойна подготовка и това позволява на Албазин да устои. При все това без надежда на подкрепление гарнизонът капитулира с чест и се връща при своите.

Русия обаче не се кани да се предаде толкова лесно. След година руснаците възстановяват полуразрушената крепост, която китайците са изоставили, и отново са обсадени от войските на Цин. След яростни атаки противникът губи половината от 5-хилядната си армия, но така и не успява да превземе Албазин.

Според условията на Нерчинския договор от 1689 г. руските войски изоставят крепостта, която по-късно е разрушена от китайците. Въпреки временния успех кръвопролитните боеве за Албазин показват на Пекин, че вече няма да може да изтласка толкова лесно руснаците от Далечния изток. 

Боксьорската война

В края на XIX в. водещи европейски държава, а освен това САЩ и Япония, се възползват от технологичното изоставане на Китай и активно експлоатират икономически страната. В крайна сметка, китайците, които не искат родината им да се превърне в полуколония, започват през 1899 г. въстание срещу чуждестранната тирания, известно като въстанието на ихетуаните (боксьорите).

По територията на Китай преминава вълна на убийства на чужденци и китайци християни, на палежи на храмове и здания на европейски мисии. Правителството на императрица Цъси се мята от едната на другата страна, като ту се обявява против въстанието, ту го подкрепя. Когато през юни 1900 г. ихетуаните започват обсада на посолския квартал в Пекин, това става повод за широкомащабна интервенция на великите държави в Китай.

Войските на така наречения Алианс на осемте държави (САЩ, Великобритания, Франция, Австро-Унгария, Италия, а също Руската, Германската и Японската империи) през август завземат с боеве китайската столица, а пък руският отряд на генерал-лейтенант Николай Линевич първи си пробива път в града. След като спасяват дипломатите, съюзниците правят парад пред дворцовия комплекс на китайските императори, известен като Забранения град, което в Китай се възприема като сериозно оскърбление.

Още един важен театър на военни действия между руснаци и китайци става Манджурия. Русия е имала големи планове за този регион. Тя се възползва от тежкото поражение на Китай във войната с Япония през 1895 година и успява да сключи редица договори с китайското правителство, по силата на които получава правото да вземе под аренда част от Ляодунския полуостров. Веднага там е създадена база на военноморския флот Порт Артур и е построена Източнокитайската железопътна линия, която тръгва от руската територия и преминава през цяла Манджурия, известна със съкращенията КВЖД. Тя напълно принадлежи на Русия, а за охраната ѝ са изпратени до 5000 руски войници.

Такова отявлено навлизане на Русия в региона в крайна сметка ще доведе до катастрофалното за нея стълкновение с японците през 1904 година. Само че няколко години по-рано ихетауните повеждат нападението срещу позициите на руснаците в Манджурия. Те унищожават участъци от строящата се КВЖД, преследват руските строители, железничари и войници и жестоко  измъчват и убиват всеки, до когото успяват да се доберат.

В крайна сметка персоналът и охраната с усилия се укриват в Харбин, града, построен от руснаците през 1898 година, където се е намирала администрацията на железопътната линия. Почти месец, от 27 юни до 21 юли 1900 година, 3-хилядният гарнизон се отбранява от 8000 ихетуани и подкрепящите ги по това време войски на династията Цин.

За да се спаси ситуацията в Манджурия, Русия изпраща свои войски там. Санкт Петербург подчертава, че не се стреми да завземе китайска територия. След падането на блокадата на Харбин и потушаването на боксьорското въстание, войските в действителност са изведени, но не и преди цинското правителство да потвърди още веднъж през 1902 г. правата на Русия върху военноморската база в Порт Артур и Източнокитайската железопътна линия.      

Конфликтът за КВЖД

Конфликтът за тази толкова важна жп линия се разразява почти 30 години по-късно, но по това време Китай и Русия вече са съвсем различни държави. Падането на Руската империя и началото на гражданската война върху развалините ѝ водят до загубата на руския контрол върху КВЖД. Дори японците се опитват да я завладеят, но безуспешно.

Когато СССР придобива сила и отново поставя въпроса за КВЖД, на Москва ѝ се налага да приеме разделянето на контрола ѝ с Китайската република, което е отразено в договора от 1924 година. Съвместното управление обаче е белязано от постоянни конфликти. Масло в огъня наливат многобройните белогвардейци емигранти, които са се установили в Харбин и имат интерес от разпалването на враждата с болшевиките.

Към 1928 г. партията Гоминдан на Чан Кайши е успяла да обедини Китай под знамената си и да се съсредоточи върху завземането със сила на КВЖД: китайските войски завладяват участъци от жп линията, извършват масови арести на съветски служители и ги подменят с китайци или бели емигранти. 

Тъй като китайците започват рязко да увеличават въоръжените си сили на границата със СССР, командването на Червената армия решава, че силно отстъпващата им по численост Специална далекоизточна армия (16 000 срещу 130 000 китайци разпръснати в различни направления) трябва да действа превантивно и да разгромява отделните групировки на противника поединично, докато не са успели да се обединят.

При три настъпателни операции през октомври-декември 1929 г. войските на Китайската република биват разгромени. Китайците губят 2000 души, които са убити, и над 8000 стават пленници. СССР дава под 300 жертви. Както често става при руско-китайските конфликти, роля изиграва по-добрата боева подготовка на руските войници, която неутрализира напълно численото превъзходство на неприятеля.

В резултат на мирните преговори СССР връща статуквото по въпроса за контрола и издейства освобождаването на съветските работници, които са били арестувани от китайците. Кръвопролитието за жп линия обаче се оказва напразно. След две години Манджурия е завладяна от Япония, която е много по-силна от Китай. Съветският съюз разбира, че няма да може да удържи контрола върху КВЖД и я продава на японската марионетна държава Манчжоу-Го през 1935 година.  

Боевете за Дамански

През 1960-те Китай вече значително е укрепнал и се чувства достатъчно уверен, за да предяви териториални претенции към съседите си. През 1962 г. за спорния регион Аксайчин избухва война с Индия. От Съветския съюз китайците искат да им върне неголям безлюден остров Дамански, известен в Китай като Чженбао или в превод "скъпоценен", на река Усури.  

Преговорите от 1964 г. са напълно безрезултатни и на общия фон на влошилите се съветско-китайски отношения ситуацията около Дамански се изостря. Броят на провокациите стигат до 5000 годишно: китайците демонстративно преминават на съветска територия, косят и пасат добитък, като крещят, че са на своя земя. Граничарите буквално е трябвало да ги изтласкват обратно.

През март 1969 г. конфликтът преминава в "гореща" фаза. В боевете на острова са въвлечени над 2500 китайски войници, на които отпор дават около 300 граничари. Победата на съветската страна гарантира използването на установки на системата за залпов огън БМ-21 "Град". 

"18 бойни машини дадоха залп и 720-килограмови реактивни снаряда (РС) се насочиха към целта за няколко минути! Но когато димът се разнесе, всички видяха, че на острова не е паднал нито един снаряд! Всичките 720 РС излетяха на 5-7 км по-надалече, в дълбочина на китайската територия и поразиха селото с всички щабове, тилове, болници, с всичко, което се намираше там по онова време! Китайците не очакваха такава наглост от нас и затова настъпи тишина!", спомня си участникът в събитията Юрий Сологуб. 

При боевете за Дамански загиват 58 съветски и 800 китайски войници (според китайски данни - 68). СССР и Китай замразяват конфликта, като на практика превръщат острова в ничия земя. На 19 май 1991 г. той е предаден под юрисдикцията на КНР.

Разказваме ви още как китайски банди тероризират Русия половин век!