Преди половин век руски роувър каца на Венера!

Днес това звучи невероятно, но преди половин век Съветският съюз приземява сонда на друга планета. Освен това го прави без каквато и да било информация за атмосферата ѝ или какъвто и да било друг тип детайли. С други думи – на сляпо.

До късните 1950-те съветската космическа програма преминава през невиждан подем. По това време успешни мисии има почти всяка година: първо изкуствен сателит, после първото живо същество в космоса, първото прелитане покрай Луната и снимки на тъмната ѝ страна. След тези триумфи изглежда, че сякаш няма нищо невъзможно. Затова, когато се повдига въпросът за първото кацане на друга планета, съветските учени и инженери откликват с ентусиазъм.

Днес звучи утопично, но в тези години се знае много малко за другите планети, особено за да бъде подобна мисия успешна. През август 1959 г. обаче се организира съвет, а на 10 декември правителството издава декрет за създаване на станция за мисия до Венера (и на Марс). Така към края на 1960 г. тези станции, които все още дори не съществуват, трябва да излетят!

Мисия на сляпо

Решава се мисията да е до Венера – тъй като това е планената, която се намира най-близо до Земята. Към този момент Съветите имат ракетата Р-7, "отрочето" на Сергей Корольов, която вече е изстрелвала изкуствени спътници, а впоследствие и космонавти. За мисия в далечния космос трябва да се извършат редица модификации и да се създаде напълно нов етап с уникални характеристики, но ракетата определено е подходяща за целта.

Решава се да се действа по отработена схема – като в случая с прелитането около Луната (което се случва през 1959 г.), планът е космическият апарат да се спусне директно на повърхността на планетата – с парашут. Естествено, първата мисия за кацане е обречена на провал.

Към този момент съветските учени сериозно вярват, че Венера има атмосфера, подобна на тази на Земята, както и вода и извънземен живот (в интерес на истината не са единствени – докладите на NASA от този период съдържат рисунки на динозаври). Затова "Венера 1" трябва умишлено да се сблъска с повърхността на планетата, но пропуска. Комуникацията със сондата е загубена, така че курсът ѝ не може да се коригира и тя прелита на 100 000 км от планетата през 1961 г.: по космическите стандарти това не е чак толкова много, тъй като никой никога не е бил по-близо до Венера.

Следва десетилетие на неуспешни мисии за "завладяване" на Венера. Почти при всеки прозорец за изстрелване, който се отваря в резултат на доближаване на планетите, към Венера тръгват нови съветски изследователски станции. Те обаче нямат ни най-малък шанс да достигнат повърхността ѝ, защото учените нямат абсолютно никаква представа за действителните условия на тази планета.

"Венера 4", "Венера 5" и "Венера 6" са разкъсани от налягането в атмосферата (което също е голяма загадка). Хубавото е, че всички те предават към Земята данни за състава на атмосферата, температурата ѝ и налягането. Например се оказва, че атмосферата на Венера е 90% въглероден диоксид и има изключително високо налягане и температура. С други думи, не може да става въпрос за какъвто и да било живот на Венера.

"Видях колко бяха разочаровани учените, когато не откриха живот на Венера. Двама от тях дори казаха, че са живели напразно, защото само тази мечта ги е накарала да се занимават с наука... Между другото, един от тях по-късно стана свещеник", пише в книгата си "космическият" журналист Владими Губарев.

От този момент космическата програма "Венера" променя фокуса си: сега задачата е да се разбере дали някога изобщо е съществувал живот на Венера.

"Чудо е, че 'Венера 7' кацна на повърхността"

По време на мисията "Венера 7" най-накрая идва и успехът. Това всъщност е мисия "Венера 17", но СССР предпочита да не разгласява провалите си публично.

След дълъг научен дебат, отчитайки всички новости, инженерите решават да заложат на сигурно и развиват нова станция, която да може да издържи 180 атмосфери налягане и температури от 540°C за 90 минути. Корпусът ѝ не е направен от алуминиево-магнезиева сплав, както при предишната "Венера", а от титан, което повишава силата и теглото ѝ. Такъв роувърът тежи цели 500 кг.

В резултат на това е намален и броят прибори, които да носи. Способностите му са скромни: може да измери температурата и налягането на повърхността, да анализа типа повърхност и да измери максималното ускоряване в спирачния участък. Той носи лика на Ленин и флага на СССР.

"Венера 7" е изстреляна от космодрума "Байконур" на 17 август 1970 година. Като резервен план пет дни по-рано е изстреляна абсолютно идентична станция. Тя обаче не достига Венера, защото двигателят се взривява, така че дори не успява да излезе от орбита на Земята. За щастие "оригиналният" кораб се доближава до Венера 120 дни по-късно и на 15 декември прави първото меко кацане на друга планета.

Наистина изглежда като чудо. По време на мисията шансовете нещо да се обърка са много. Накрая "Венера 7" споделя съдбата на предшествениците си: достигнала целта и навлязла в атмосферата, паршутът ѝ експлодира и тя пада по-бързо, отколкото трябва. За кратко се смята, че след такова приземяване тя трябва да е излязла от строя, защото при навлизане в атмосферата телеметричната ѝ система се разваля. Така че единственият параметър, който се предава към Земята по време на приземяването и докато станцията е на планетата, е атмосферната температура. Едва по-късно анализ показва, че 23 минути след приземяване станцията предава данни директно от повърхността на планетата.

Забравената планета

След "Венера 7" към планетата са изстреляни космически апарати от ново поколение, което позволява на СССР да си посигури лидерството в изследването на Венера и да стане първата страна, която пуска снимка от повърхността ѝ. Снимката е заснета след по-малко от година от "Венера 8". Това са едни от първите фотографии на повърхността на друга планета.

СССР изстрелва към Венера общо 27 апарата. Последният е "Венера 16", след който е пусната новата космическа програма "Вега". През 1984-1986 г. тя успешно изследва атмосферата на планенатата с помощта на аеростат и предава точни данни за планетата.

Все пак това е много малко. Не познаваме всички вещества, които съставляват облачата ѝ покривка, или как са формирани. Тези данни могат да бъдат събрани от пълноценна междупланетна станция в атмосферата на Венера - но ще струва цяло състояние. Ето защо в продължение на много години Венера е практически забравена от изследователите.

Тя се завърна за кратко през октомври 2020 г. - заради фосфина, газово съединение, което според последните изследвания може да показва наличието на живот. Фосфинът присъства във венерианската атмосфера, в нейния облачен слой, което съживи интереса към планетата. "Роскосмос" планира първата си от много години насам мисия до Венера за 2029 г., но е възможно тя да се осъществи по-рано, през 2027 година.

А знаете ли защо СССР изпраща в космоса кучета, а не маймуни?