Добре известно е, че по време на Студената война напрежението между СССР и западните държави нараства катастрофално. Надпреварата във въоръжаването предизвиква бурно развитие на оръжейния сектор, така че ръководството на СССР осъзнава, че страната трябва да подобри технологиите си за въздушна сигурност.
Изчислено е, че на една балистична ракета, изстреляна от САЩ, ще ѝ трябват 20-30 минути, за да стигне до СССР. Отбранителните сили се нуждаят от система, която да засече ракетата 2-3 минути след изстрелването ѝ, така че да има достатъчно време да се реагира и тя да бъде обезвредена.
Getty Images
В средата на 1960-те години конструкторът Владислав Репин и академикът Александър Минц предлагат тристепенна система от ракетни радари. Първата степен са сателитите, които проследяват пламъка на ракетата в инфрачервения спектър. Втората са радарите отвъд хоризонта, които използват радиовълни, за да открият пламъците, а третата – наземните радари, които засичат самата ракета при приближаването ѝ към територията на страната. Трите степени помагат да се ограничат рисковете от фалшиви реакции на системите, а отговорността на персонала за грешните им решения нараства.
Архивна снимка
Проблемът възниква при втората степен: физиците не разполагат с технология за производство на отвъдхоризонтни радари. Учените, оглавявани от инженер Франц Кузмински, прибягват към метод за ранно засичане на самолети, разработен от Николай Кабанов през 1946 година. Той работи в йоносферата – горния слой на атмосферата на Земята при надморска височина от 60-1000 км. В този слой има много свободни електрони поради т. нар. космическа радиация. Установено е, че на височина от приблизително 300 км йоносферата отразява радиовълните, което им позволява да се разпространяват из цялата земя.
Архивна снимка
Методът на Кабанов работи по следния начин: източник изпраща радиовълната, засича самолета на разстояние от 900-4000 км, отразява самолета и се връща към приемната антена, която анализира сигнала и установява размера, скоростта и посоката на летящия обект. Този метод може да служи и за проследяване на ракетите: радиовълните просто ще отразяват плазмената следа от ракетата, вместо от самолет.
Методът трябва да премине тестове, така че в средата на 1960-те започва изграждането на първия експериментален надхоризонтен радар на територията на Украинската съветска социалистическа република, край гр. Николаев (на 480 км югоизточно от Киев). Проектът получава кодовото име "Дъга".
Архивна снимка
Изглежда колосален: приемната антена е висока 135 м и е дълга 300 м; предавателната антена е с височина 85 м и дължина 210 м. Има и сграда с дължина 90 м с 26 огромни двуетажни предавателни звена. Създаването на тези звена е осеяно с опасности и трудности. Работниците в завода в Днепропетровск (днес известен като Днипро, разположен на 400 км югоизточно от Киев) не могат сами да се справят със задачата, така че Кузмински събира допълнителни бригади от специалисти, които да им помогнат. След края на изграждането на специалистите им отнема цяла година да приспособят "Дъга" така, че да може да засича мишените правилно. Комплексът започва да работи на 7 ноември 1971 година.
Legion Media
Тестовете са успешни, така че Франц Кузмински предлага да изгради още два комплекса "Дъга" във военни градове в различните части на СССР. Строителството започва през 1970-те. Първите радари започват да работят в боен режим през 1982 г. на територията на руския Далечен изток край Комсомолск на Амур (на 6700 км югоизточно от Москова), а по-късно на служба е приет и вторият – отново в Украинската ССР, близо до гр. Чернобил (на 90 км северозападно от Киев). Това разположение на станциите минимизира ефекта от полярната шапка на йоносферата. Шапката пречи на движението на вълните на радара, а когато заслепява едната част на страната, от другата сигналът е идеален.
CTK Photo/Global Look Press
Двата нови комплекса са доста по-големи от първия в Николаев. Главният радар в Чернобил се състои от две приемателни антени: по-голямата е висока 140 м и дълга 900 м, а по-малката е с височина 90 м и дължина 500 м. 300-метровата предавателна антена е изградена край Чернигов, така че между отделните части на комплекса има разстояние около 80 км. Строителството на "Дъга" в Чернобил изобщо не е лесно: приемните антени се нуждаят от хиляди тонове рамкови тръби, които са много дефицитни. Освен това тези тръби съдържат специални радиатори във формата на удължени кошове. Радиаторите трябва да са покрити с цинк, за да се предпазят от ръжда.
"Дъга" е свръхсекретен проект, така че на практика никой не знае откъде идват звуците. Сергей Бакалов, историк от Чернобилския музей в Киев, си спомня, че дори някои съветски офицери нямат никаква представа за какво е построен комплексът, а някои хора са убедени, че това е оръжие, чиято цел е да унищожи врага с електрически импулс.
Legion Media
Радарът изпраща импулсите си с честота около 10 пъти в секунда, а от 1976 г. (когато и двата комплекса работят в тестов режим) този сигнал започва да се появява в радиопространството на много държави. Скоро е установено, че източникът е на територията на СССР. Звукът наподобява често почукване, така че "Дъга" получава прозвището "Руския кълвач".
Никой от известните методи не успява да елиминира този специфичен шум, тъй като радарът понякога променя честотата и тона си. Шумът обаче дразни хората, така че няколко държави, сред които Норвегия, Швеция, Швейцария и др. изразяват протест към СССР, че нарушава международната конвенция за разпределение на радиочестотите.
Властите в СССР решават да запазят всичко в тайна и просто добавят технология за елиминиране на шума към модернизираната програма за "Дъга". Тя включва и технология, която помага да се избегне полярната шапка в йоносферата, по-напреднали методи за засичане на ракетите и други подобрения, но в крайна сметка "Дъга" е сполетяна от ужасна съдба. На 26 април 1986 г. се случва трагедията в Чернобил: четвърти реактор на местната атомна електроцентрала се взривява. "Дъга" е едва на 10 км от централата. Естествено, всичко в комплекса остава непокътнато, но заради гама лъчите той просто не може да работи повече. Военният град около "Дъга" е евакуиран, но персоналът остава там в специално подземно поделение чак до 1987 г., когато цялото оборудване е изкарано. То остава непокътнато при катастрофата: всичко е запазено в район, защитен от ядрената радиация.
Оборудването е преместено в Комсомолск на Амур, но съдбата не е благосклонна към "Дъга": поради новите идеи във въздушната отбрана през 1988 г. е взето решение по-нататъшната разработка на проекта да бъде прекратена, а през 1990-те оборудването в Далечния изток е унищожено от пожар. Това слага край на историята на "Дъга". Комплексът в Комсомолск на Амур е демонтиран през 1998 година. През 1995 г. експерименталният радар в Николев е спрян, а през 2001 г. той е свален.
Legion Media
"Дъга" все още се издига в Чернобил, тъй като се намира в изоставен район. Нелегалните туристи в Чернобил са привлечени от тази гигантска, наистина впечатляваща конструкция, въпреки смъртната опасност, която крие: тръбите днес са ужасно ръждясали. Комплексът обаче е последният, който продължава да се издига като паметник на въздушната отбрана на късния СССР.