Грешката на Сталин, която прави Турция член на НАТО

През юни 1945 г. Съветският съюз е на върха на могъществото си: нацистка Германия е победена, цяла Източна Европа е твърдо в сферата на влияние на Москва, а Червената армия, най-силната в света по онова време, се готви да нанесе решаващ удар срещу Япония.

Съветското ръководство предполага, че при тези обстоятелства е крайно време да окаже дипломатически натиск върху Турция, към която то е натрупало редица важни военнополитически и териториални въпроси. Високият авторитет и огромното влияние на СССР, както и фактът, че западните съюзници изпитват остра нужда от съветската помощ в борбата срещу японците, убеждават Сталин, че Москва ще получи своето от Анкара бързо и лесно. Бъдещите събития обаче показват, че той е в жестока грешка.

Сложно съседство

Политиката на Турция по време на Втората световна война предизвиква крайно противоречиви чувства у ръководството на СССР. От една страна, провъзгласения от южната съседка неутралитет и отказът на Анкара да пропусне Вермахта през територията си са приветствани радушно от Москва.

От друга страна, в най-тежките моменти на конфликта между СССР и Германия турците държат на границата си със СССР огромна групировка от своите войски. През есента на 1941 г., по покана на фелдмаршал Герд фон Рундщет окупираните съветски територии са посетени от генералите от турската армия Али Фуад Ерден и Хюсеин Хюсню Емир Еркилет.

В Кремъл предполагат, че ако Червената армия бъде разгромена и Москва и Сталинград паднат, тази войска може да нахлуе в съветски Кавказ. "В средата на 1942 г. никой не можеше да гарантира, че тя (Турция) няма да застане на страната на Германия", отбелязва в мемоарите си генерал Семьон Щеменко. За да бъде отразено евентуално нападение, трябва да бъдат отделени сили, от които има остра нужда в други участъци.

Освен това в СССР са убедени, че Анкара многократно е нарушавала конвенцията от Монтрьо от 1936 г. за статута на Босфора и Дарданелите, като си е затваряла очите за преминаването през Черно море на спомагателни военни кораби на Кригсмарине, представящи си за търговски плавателни съдове. Въпросът за турския суверенитет над проливите безпокои Сталин още преди войната, а през 1945 г. се появява възможност той да се върне към него.

Съветският натиск

Москва активно се готви за дипломатически конфликт с Турция и присъединяването на Анкара към антихитлериската коалиция на 23 февруари 1945 г. изобщо не променя намеренията ѝ. През март същата година СССР денонсира съветско-турския договор за приятелство и неутралитет, сключен през 1925 година, а на 7 юни турският посланик в СССР Селим Сарпер е привикан при народния комисар (министър) на външните работи Вячеслав Молотов.

Турската страна е информирана, че поради неспособността на Анкара да упражнява надлежен контрол над проливите, ѝ се отправя предложение този контрол да се упражнява съвместно със Съветския съюз, който ще получи няколко военноморски бази в Босфора и Дарданелите.

Освен това СССР настоява да бъде преразгледан Московският договор от 1921 г., с който болшевиките предават на турците част от териториите, които по-рано са част от Руската империя: обширни области, включващи градовете Карс, Ардаган и Артвин. Тъй като правителствата на Ленин и Кемал Ататюрк поддържат приятелски отношения и съвместно се противопоставят на Антантата, към онзи момент Москва смята тази отстъпка за важна стъпка в изграждането на стабилен дългосрочен съюз.

В края на 1940-те години ситуацията придобива съвсем различен ракурс в очите на СССР: в пресата се говори за вероломството на турците, възползвали се от слабостта на съветска Русия и съветските кавказки републики, за "насилственото изтръгване" на малките народи от изконните им земи, за необходимостта съветските арменци и грузинци да бъдат отново събрани с братята им от другата страна на границата. "Няма никакви разумни доводи срещу връщането на тези територии на законните им собственици – арменския и грузинския народ", се посочва в аналитична справка на Народния комисариат на външните работи, подготвен за ръководството на страната през август 1945 година.

Противодействие

Натискът на Москва предизвиква бурен ръст на антисъветските настроения в Турция. Там Сталин е наричан "наследник на руските царе", които в продължение на столетия са се опитвали да завладеят черноморските проливи. "Ръководителите на червения ред са самите Романови", твърдят депутати от меджлиса.

Въпросът за връщането на "законно принадлежащите на Съветския съюз територии" и преразглеждането на статута на Босфора и Дарданелите е повдигнат от СССР и в преговорите със западните държави. "Конвенцията от Монтрьо е изцяло насочена против Русия… На Турция беше дадено право да затваря проливите за нашите кораби не само в случай, че тече война, но и когато Турция ѝ се стори, че има заплаха за война. При това въпросът кога тази заплаха възниква, решава самата Турция…", заявява Сталин на Потсдамската конференция през юли 1945 година: "Излиза, че една неголяма държава, поддържана от Англия, държи за гърлото голяма държава и не ѝ дава проход… Нашите кораби трябва да получат възможност свободно да преминават през Черно море и обратно. Но тъй като Турция е слаба… ние трябва да имаме някаква гаранция, че тази свобода на преминаване ще бъде гарантирана".

Съгласявайки се с думите, че споразуменията за пролива трябва да бъдат коригирани, британският премиер Уинстън Чърчил и президентът на САЩ Хари Труман дипломатично отхвърлят всички принципни искания за бази и за турските територии. Както показват събитията по-нататък, Конвенцията от Монтрьо също така и не е преразгледана.

След разгрома на японците и края на Втората световна война отношенията между бившите съюзници започват да се влошават стремително. Турският въпрос става един от катализаторите на зараждащата се Студена война. Чърчил го споменава в своята знаменита Фултънска реч от 5 март 1946 г., която фактически бележи началото на това велико противопоставяне.

Дипломатическият натиск върху Анкара не носи никакви дивиденти на Съветския съюз. В същото време той помага за мълниеносното сближаване на Турция със САЩ и Великобритания. Още през 1952 г. тя се присъединява към Северноатлантическия алианс.

След смъртта на Сталин през 1953 г. СССР "в името на съхраняването на добросъседските отношения и укрепването на мира и сигурността" окончателно се отказва от исканията си към Турция. Много по-късно един от основните участници в тези събития, Вячеслав Молотов, ги нарича "несвоевременно, неосъществимо дело". "Аз смятам Сталин за забележителен политик, но и той си има своите грешки", отбелязва бившият народен комисар.

По-емоционално през 1957 г. се изказва новият държавен глава Никита Хрушчов: "Разбихме немците. Беше главозамайващо. Турци, другари, приятели. Не, нека да напишем нота и те веднага ще дадат Дарданелите. Такива глупаци няма. Дарданелите не са Турция, там има възел от държави. Не, те написаха специално, че разтрогват договора за приятелство и плюха на лицето си… Това е глупаво. Но загубихме дружеска Турция и сега имаме американска база на юг, която държи под обстрел нашия юг…".

Историята има различни периоди. Знаете ли, че именно болшевиките помагат за създаването на съвременна Турция?