Как Швеция се опитва да отмъкне Прибалтика от Русия

В продължение на почти целия XVII в. Швеция се наслаждава на статута на велика държава. Нейната армия и флот, смятани за едни от най-силните в Европа, ѝ носят блестящи победи в редица войни, а заедно с това и нови обширни владения по бреговете на Балтийско море, което, благодарение на това, започва често да бъде наричано "шведското езеро".

Тази ситуация се променя след Северната война (1700-1721), в която шведите се противопоставят на коалицията между Русия, Дания, Жечпосполита и Саксония. Началният период на конфликта е напълно успешен за тях, но след разгрома в Полтавската битка на 8 юли 1709 г. ги чака цяла редица от тежки поражения по суша и море. В крайна сметка, през 1721 г. Швеция е принудена да подпише Нищадския мирен договор, според който тя отстъпва на руснаците Ливония (централна и северна Латвия), Естландия (Естония), Ингрия и югоизточна Финландия (съвременната Ленинградска облaст, градовете Санкт Петербург и Виборг).

Въпреки това, Стокхолм възприема поражението във войната като временен неуспех. Шведите са убедени, че непременно ще могат да вземат реванш. Въпросът е само кога ще се случи това. През 1734 г., на заседание на Тайния комитет на Риксдаген по външна политика и отбрана, е взето решение да се направи всичко необходимо, за да "може Русия да бъде върнатa в предишните ѝ граници". Активната подготовка за бойни действия започва, след като, четири години по-късно, на власт в кралството идват привърженици на войната с Русия – т. нар. партия на "шапките" (те наричат своите политически опоненти – привърженици на мира – с презрителното наименование (нощни) "шапчици").

На 8 август 1741 г. кралство Швеция обявява война на Русия, като за повод служи убийството на дипломатическия куриер Малкълм Синклер от руски офицери две години преди това. Синклер работи активно по сключването на шведско-турски военен съюз. След като разбира от документите на Синклер, че шведите очевидно се готвят за война срещу Русия, императрица Анна Ивановна въвежда забрана за доставка на хляб в северната съседка на Русия, което става повод за началото на военни действия. Обявената цел на кампанията е да се върнат всички загубени преди това земи, а ако нещата не потръгнат по план – поне Ингрия.

В Стокхолм предполагат, че войната с Русия ще е бърза и успешна. На руския престол по онова време стои малолетният Иван VI и за властта в държавата тече борба между придворните групировки. Но всички планове на шведите се провалят благодарение на таланта на руския пълководец Питър Лейси. През август 1741 г. той разгромява противника в битката при Вилманстранд, а точно година по-късно обгражда и принуждава да се предадат основните сили на шведската армия в Хелсингфорс (Хелзинки). "Оттам нататък едва ли не цялата територия на Финландия премина под контрола на руснаците. Поражението на Швеция във войната стана практически предрешено", пише барон Иван Черкасов на вице-канцлера Алексей Бестужев-Рюмин. Шведските военачалници Хенрик Магнус фон Буденброк и Карл Емил Левенгаупт са отзовани в Стокхолм и, след като са признати за виновни за неуспеха, са наказани.

Според условията на сключения на 3 февруари 1743 г. в Або мирен договор, Русия връща на шведите завладяната Финландия с изключение на неголямата територия с крепостта Нейшлот (Савонлина). Това позволява границата да бъде преместена още по-далеч от Санкт Петербург. Освен това, Елисавета Петровна, която сменя Иван VI на престола след дворцов преврат, иска княз-епископ Адолф Фредерик да бъде признат за наследник на шведския престол. Той е прачичо на принц Карл Петeр Улрих (бъдещия Петър III), когото руската императрица, бидейки негова леля, определя за свой наследник. Протежето на Елисавета действително става крал на Швеция през 1751 г., но това така и не носи никакви дивиденти на Русия.

Нов опит Швеция да си върне статута на велика държава и да прогони Русия от крайбрежието на Балтийско море е предприет от Густав III през 1788 година. Този път шведите подхождат доста по-сериозно към ситуацията – те започват бойни действия точно по време на руско-турската война (1787-1791), когато голяма част от руската армия и флот са задействани в бойните действия на юг. За да създадат повод да обявят война, група кралски войници, преоблечени в руски униформи, инсценират нападение срещу шведския граничен пункт в Пуумала.

Шведската армия удържа редица победи във Финландия, но се придвижва внимателно дълбоко в руската територия. Тя залага основно на победата си по море и на десант недалеч от Санкт Петербург. Военните действия в Балтика протичат с променлив успех чак до Виборгската битка на 3 юли 1790 г., когато шведският флот се оказва блокиран във Виборгския залив. След като губят почти 20 кораба и около 5000 войници и моряци, шведите успяват да се измъкнат от капана, но им се налага окончателно да забравят плановете си да превземат руската столица.

Русия е практически на прага на победата, когато шведският флот успява да направи немислимото и на 10 юли 1790 г. да разгроми противника в пролива Роченсалм (Руотсинсалми). Над 500 кораба от двете страни се включват в най-мащабната в историята морска битка в Балтийско море. Руският флот губи 35 кораба, а 7000 души са убити и ранени. Други 22 кораба са превзети от шведите, които губят само пет малки кораба.

"Избиването на врага беше страшно, а последните мигове на сраженията – ужасни и отвратителни", пише командирът на шведския флот Густав III до съпругата си София Магдалена Датска. "Падна нощта, навсякъде имаше само пожари и викове… Надявам се, че ако и занапред продължим да действаме така, любезно ще принудим надменната Катарина (императрица Екатерина II) да ни прости грешките и да пожелае мир". В крайна сметка, нито една от страните така и не взема решителен превес във войната и мирният договор в град Верел (Вяряля) е сключен на 14 август същата година при условия на статукво.

След неуспеха, Швеция вече така и не предприема никакви опити със сила да промени условията на Нищадския мирен договор. Не минават и 20 години, когато тя самата е принудена да премине в отбрана. През 1808 г., след като си осигурява подкрепата на Наполеон Бонапарт, Русия започва война срещу северната си съседка, която приключва с "най-великата национална катастрофа в дългата история на шведската държава" – загубата на цяла Финландия.

Защо обаче Сталин не анексира Финландия по време на Втората световна война?