Кога Русия воюва срещу Франция?

Войната за полското наследство

Първият мащабен военен конфликт между Русия и Франция е така наречената война за полското наследство 1733-1735 година. Силно отслабена по това време, Полско-литовската държава или Жечпосполита не е в състояние да се противопостави на интервенцията на великите държави, а те се възползват активно от това.

Борбата за влияние в страната между европейските държави се засилва след смъртта на полския крал Август II Силния през 1733 година. На изборите за нов монарх Русия и Австрия подкрепят кандидатурата на сина на починалия управник - саксонския курфюрс Фридрих Август II. Франция, Испания и Сардинското кралство имат свой кандидат - Станислав Лешчински, който през 1704-1709 вече е бил на полския трон.

Много скоро от дипломатически интриги страните преминават към бойни действия, в които в крайна сметка успехът се усмихва на поддръжниците на Фридрих Август II. Кулминация на руско-френското военно противопоставяне става превземането от руската и саксонската армия през 1734 година на Данцинг (Гданск), където се укрива Лешчински. Той успява да избяга в чужбина, но в руски плен попадат по същото време над 2000 френски войници.

След няколко месеца императрица Анна Йоанновна пуска всички пленници да си отидат в родината като прави изключение само за френския посланик в Жечпосполита Антоан-Феликс дьо Монти. Според нея той е бил главният виновник за войната, избухнала между Русия и Франция. Маркизът е освободен едва след година по личната молба на императора на Свещената Римска империя Карл VI.

Френските революционни войни

Кръвопролитната революция от 1789 г. във Франция, която се превръща в истински кошмар за местната аристокрация и кралското семейство, предизвиква силен страх сред европейските монарси. Те се обединяват в стремежа си да унищожат "заразата" и да не допуснат тя да се разпространи в техните държави.

Русия участва твърде пасивно във войната на Първата коалиция (1792-1797 г.) като се ограничава с изпращането на доброволци и блокада на северното френско крайбрежие с кораби от Балтийския флот. Императрица Екатерина II по това време е изцяло заета с полските дела — с разделенията в Жечпосполита (1793 и 1795 г.) и потушаването на въстанието на Тадеуш Костюшко през 1794 година.

Във войната на Втората коалиция (1799-1802 г.) руските армии участва доста по-активно. Александър Суворов – един от най-добрите пълководци в историята на Русия – поема на война срещу французите. Военачалникът нанася на противника редица болезнени поражения като освобождава завзетата от тях Северна Италия. Победеният от Суворов в битката при река Требия Етиен Жак Жозеф Александър Макдоналд (по-късно става един от маршалите на Напоеон) си спомня: "Този неуспех можеше да има пагубно влияние за моята кариера. Спаси ме само факта, че моят победител бе Суворов".

Не навсякъде обаче нещата вървят така гладко. Катастрофално приключва англо-нидерландската експедиция в превзетата от французите Нидерландия през лятото и есента на 1799 година. Само англичаните излизат печеливши, защото пленяват нидерландския флот. За русия тази експедиция не донася никакви изгоди.

Недоволството на управляващия по това време император Павел I от австрийските и английски съюзници непрекъснато нараства и в крайна сметка води до пълна промяна на външнополитическия курс на Русия в края на 1800-а, когато тя започва да се сближава с Франция. Руският самодържец дори обсъжда с Наполеон, който по това време вече е Първи консул на републиката, идеята за съвместно нахлуване в британска Индия. "С вашия повелител ние ще променим лицето на света!", казва Бонапарт на руския посланик в Париж.

Само че не било съдено тези амбициозни планове да се сбъднат. Павел I е убит на 24 март 1801 г. при заговора на аристокрацията, в който активна роля изиграва Великобритания. На престола сяда неговият син Александър I, който тутакси се връща в лоното на антифренската политика.

Наполеоновите войни

Русия продължава да участва в антифренските коалиции, но сега вече ѝ се налага да се изправи пред самия военен гений на Наполеон. Руската армия ще трябва да понесе редица горчиви поражения.

На 2 декември 1805 г. при "битката на тримата императори" край Аустерлиц Бонапарт разгромява руските и австрийските войски. А след поражението край Фридланд на 14 юни 1807 г. на Александър I му се налага да моли френския владетел за мир.

Според условията на сключения скоро след това Тилзитски мирен договор Русия на практика става съюзничка на Франция и се присъединява към континенталната блокада на Великобритания. И ако Павел I е търсел съюз с Бонапарт по свое желание, то неговият син прави това по принуда.

В крайна сметка Русия продължава тайно да търгува с англичаните, което предизвиква възмущение у французите. Напрежението в отношенията на двете държави не спира да нараства и в крайна сметка това води да нахлуването на "Великата армия" на Наполеон в Русия през лятото на 1812 година.

Бонапарт очаква бързо да разгроми руските войски в главното сражение и да принуди Александър I отново да се присъедини към континенталната блокада. ("Без Русия континенталната система е мечта, която не може да се сбъдне", казва френският император). Само че вместо бърза победа той получава истинска народна война, широкомащабно партизанско движение и отчаяна съпротива на руските войски.

Французите дори успяват да превземат Москва, но Александър I отказва категорично да води каквито и да било преговори с Наполеон. Озлобеният император напуска града, а преди това се разпорежда Кремъл да бъде взривен, но в крайна сметка това не става.

При отстъплението си на запад "Великата армия" се топи пред очите и скоро престава да съществува като бойна сила. Руските войски преследват Бонапарт и го разгромяват при "Битката на народите" край Лайпциг през октомври 1813 година. На 31 март 1814 г. Александър I тържествено влиза в Париж, а скоро след това френският император се отрича от престола.

Триумфалното завръщане на Наполеон във властта във Франция през пролетта на 1815 г. (така наречените Сто дни) принуждава съюзниците спешно да създадат нова, вече Седма антифренска коалиция. Русия обаче на практика не участва в бойни действия. Този път съюзниците съкрушават императора без нейна помощ.

Кримската война

Към средата на XIX в някога могъщата Османска империя се е превърнала в "болния човек на Европа". Отслабена от вътрешни кризи, страната буквално е пред разпадане, неспособна да окаже съпротива на експанзията на водещите държави.

Император Николай I съзира в тези обстоятелства отлична възможност да откъсне от южната си съседка балканските ѝ владения с православно население. Западните сили категорично се противопоставят на подобно укрепване на Русия.

В крайна сметка по време на така наречената Кримска война (1853-1856) Русия се оказва в конфронтация с обединените сили на Великобритания, Франция, Османската империя и Кралство Сардиния. За французите включването във войната срещу руснаците има и лични мотиви - те мечтаят да отмъстят за поражението от 1812 година.

Бойните действия се водят в Кавказ, Тихия океан, на Балканите, но основното бойно поле е Крим, в който нахлуват съюзническите армии. Връхната точка на военното противопоставяне е отбраната на основната база на руския Черноморски флот - Севастопол, която продължава 350 дни. Падането на града през септември 1855 г. допринася за скорошния край на войната.

Русия претърпява съкрушително поражение, защото ѝ се налага да действа сама срещу коалицията на световните сили и заради относителната техническа изостаналост на нейната армия в сравнение с армиите на западноевропейските страни. В резултат на конфликта на Руската империя е забранено да поддържа флот в Черно море (ограничението е отменено през 1871 г.). Тя също губи своя протекторат над Молдова и Влашко и изключителното покровителство на християнските поданици на Османската империя, което е придобила в резултат на победата над турците във войната от 1768-1774-а.

Френската интервенция в Русия

През пролетта на 1918 г. в съветска Русия започват да навлизат войски на държави от Антантата. Съюзниците се намесват в разгарящата се гражданска война в страната, като застават зад антиболшевиките, така наречените бели сили.

Главната причина за интервенцията на Антантата обаче изобщо не е ненавистта към идеологията на болшевизма. Първоначално на запад Ленин и Троцки не са възприемани като сериозна сила, способна дълго да се задържи на власт. За англичаните и французите те са германски марионетки, хора на кайзера, които действат в негов интерес.

Далеч повече Антантата се вълнува от сепаративния мир между Русия и Германия, сключен в Брест-Литовск на 3 март 1918 година, и излизането ѝ от войната срещу Централните държави. Той позволява на германците да освободят войски от Източния фронт и да ги хвърлят срещу Франция.

Френският контингент е сред най-големите, с които действат интервентите. Третата република праща войниците си в северната част на Русия, Далечния изток и в Сибир. Само че основните сили (15 000 души) правят десант на черноморското крайбрежие: в Одеса, Севастопол и Херсон.

Естрадният артист Александър Вертински наблюдава силите на интервентите в Одеса: "По улиците на този прекрасен приморски град мирно се разхождаха някакви екзотични африкански войски: негри, алжирци, мароканци, докарани от французите окупатори от горещи и далечни страни, равнодушни, безгрижни и неразбиращи добре за какво става дума. Те не умееха и не искаха да воюват. Ходеха по магазините, купуваха си всякакви боклуци и се кикотеха, говорейки помежду си на гърлен език. Самите те не знаеха защо са ги довели тук. Изплашени, местните жители, стреснати от техния маскараден вид, отначало се криеха, а след това излизаха навън и, след като се убедиха, че те "съвсем не са страшни" и не хапят, се успокоиха".

Французите обявяват, че "Русия е освободена от узурпаторите-болшевики", но се оказва, че нямат никаква ясна програма за действия и конкретно поставени задачи. Освен това те избягват пълномащабно участие в бойните действия срещу Червената армия.

Те лавират между действащите в южната част на бившата Руска империя сили на белите и на украинските националисти и така предизвикват раздразнение и у едните, и у другите. Един от лидерите на бялото движение генерал Антон Деникин се оплаква, че Франция едновременно се опитва да помага и на белите, и на украинците, и на поляците, и на финландците. На практика обаче сериозна подкрепа получава само Полша.

След сключването на Компиенското примирие на 11 ноември 1918 година, което слага край на Първата световна война, моралният дух на френските войници и моряци, които се намират в Русия, започва стремглаво да спада. Те не разбират защо трябва да са в далечна Русия вместо най-сетне да се приберат у дома. Освен това и в самите европейски държави се разгаря бурно обществено движение срещу интервенцията, което води до нейния край.

В средата на март 1919 г. под натиска на въстаническите отряди на бившия командир на Армията на Украинската народна република Никифор Григориев, който към този момент е преминал на страната на болшевиките, французите напускат Херсон и Николаев. В началото на април е евакуирана Одеса. През есента на същата година северното пристанище Архангелск напускат последните френски войници, които са се намирали в Русия.