От военен форт до "руската Бастилия" на Екатерина: как се появява крепостта Шлиселбург?

Килии с падащ под, от които затворниците се пускат, за да бъдат изядени от хищни риби; висящи по стените инструменти за изтезания, способни да развържат езика и на най-неразговорчивите; безизвестни затворници в сиви килии, обкръжени от мълчаливи и неумолими стражи – горе-долу така въображението на миряните обрисува най-зловещия от всички царски затвори – Шлиселбург.

Този затвор в миналото се намира на остров насред Ладожкото езеро на изток от р. Нева. Бреговете на острова са обсипани с остри гранитни камъни, а течението е толкова силно, че преминаването е трудно, а бягството – невъзможно. Каменната грамада в продължение на векове е забулена в мрачни легенди, но реалността понякога се различава силно от легендите.

Царствени затворници

Още в началото на XVIII в. старинната новгородска крепост Орешек, отвоювана от Петър I от шведите, губи своето военно значение и дълги години се ползва като политически затвор. Първите затворници са близки роднини на самия Петър – сестра му, 58-годишната царевна Мария Алексеевна, която прекарва тук три години, а след смъртта на самодържеца и първата му жена Евдокия Лопухина. Втората жена на Петър, императрица Екатерина, която е бивша прислужница и дъщеря на обикновен лифландски селянин, отлично разбира каква опасност представлява за нея законната царица. Евдокия, която страда много още докато съпругът ѝ е жив, като губи своя син, любовник и брат и е бита с камшик, за финал на бедите си е и хвърлена в тясна килия с един единствен прозорец. Когато след две години веселие и забавления 43-годишната Екатерина умира, а на престола се възкачва внукът на Евдокия, Петър II, нейното заточение свършва и тя се връща с почести в Кремъл.

Но Шлиселбург не остава празен за дълго и скоро тук започват да се появяват нови жертви на придворните интриги и дворцовите преврати. Най-знаменитият сред тях е сваленият император Иван Антонович. Издигнат на престола още като малко дете, той "царува" малко повече от година и е свален от дъщерята на Петър и Екатерина, Елисавета. Тя пожелава животът на детето да бъде запазен, но, за да избегне смутове, е принудена да го държи затворено.

Преди да се окаже на острова, Иван сменя няколко места на заточение. В Шлиселбург той прекарва осем години в строго охранявана казарма. Според специалните инструкции на охраната ѝ е забранено да разговаря с него, а още повече да му съобщава кой е той и къде се намира. Крият го дори от прислугата, като използват специален параван. Единственото, от което затворникът не страда, е липсата на храна. Все пак, по-късно става ясно, че охраната е нарушавала заповедите и юношата не само е знаел своето минало, но и е умеел да чете. В нощта на 5 срещу 6 юли 1764 г. зад стените на крепостта се разиграва трагедия: клетникът, според същите тези инструкции, е намушкан до смърт от своите охранители при опит да бъде освободен.

"Ако ми кажат да го удуша – ще го удуша"

С годините мрачната крепост-затвор привлича все по-незнатни, но все по-многочислени "гости": бунтовници и свободомислещи хора. Тук, освен всички останали, се държат и избягалите от екзекуция декабристи. През 1884 г. в Шлиселбург от Алексеевския равелин на Петропавловската крепост са доведени революционерите от организацията Народна воля, осъдени за убийството на император Александър II. През първата година там попадат 36 души. Заедно с тях от Петербург е доведен и техният тъмничар Матвей Ефимович Соколов, наричан "Ирод" заради своята жестокост. Този стар служител е също толкова безжалостен, колкото е и изпълнителен. "Ако ми заповядат да се обръщам към затворника с "ваше сиятелство", ще му казвам "ваше сиятелство". Ако ми кажат да го удуша – ще го удуша", казва той.

През първите години към цареубийците няма никакво снизхождение: оскъдна храна, още по-оскъдна библиотека, състояща се само от религиозна литература, забрана за кореспонденция с роднините, карцер за почукване между килиите и смърт за оскърбителни действия спрямо персонала на затвора. Много от затворниците умират от скорбут и туберкулоза, други полудяват. Единственото занимание на младите и енергични хора, каквито са членовете на Народна воля, е да се борят с администрацията.

Жалбите и гладните стачки са нещо обичайно, но някои от затворниците от безизходица прибягват до крайни мерки и нападат своите надзиратели, като се надяват, че така ще сложат край на живота си. Пламенният революционер Егор Минаков, който по-рано нееднократно е бягал от затвора, не иска, както се изразява самият той, "да гние като палуба, паднала в тинята". Той иска да му разрешат свиждане с роднините, да му позволят да има книги и тютюн и обявява гладна стачка. Няколко дни по-късно, когато докторът насила му налива мляко в устата, Минаков го удря по лицето и е разстрелян. Революционерът Иполит Мишкин пък хвърля чиния по Соколов и е екзекутиран за това. В надеждата за аналогичен изход лекаря си удря и терористът Михаил Грачевски, но го обявяват за душевноболен и го помилват. Тогава той се залива с керосин от лампата и се подпалва. Дежурните пазачи се опитват да го спасят, но врата та на килията е здраво заключена, а ключът е у Соколов.

"Там, зад вратата, в цял ръст стои висока, слаба фигура с матово лице на жив мъртвец. Стои и тъмнее сред езици от огън и кълба сажди и дим. Огънят лиже човека със своите червени езици, огънят е отгоре до долу, от всички страни. Гори и пуши факелът – живо същество, човек!", спомня си след много години Вера Фигнер.

Когато тъмничарят "Ирод" най-накрая идва – след цели 10 минути, вече е късно. Заради своето нехайство Соколов е порицан тежко и скоро напуска поста си. Останалите надзиратели, след като виждат тези ужаси, омекват и животът на затворниците бавно, но сигурно се подобрява.

С времето затворниците си извоюват невиждани за държавните престъпници привилегии. За това немалка роля има и комендантът на затвора жандармерийски полковник Иван Гангардт. Известната революционерка Вера Фигнер признава: "Всички големи подобрения в нашия живот дължахме на Гангардт. Именно той ни пазеше от отмъстителната ръка на Департамента на полицията и Министерството на вътрешните работи. Той разбираше, че лишаването от свобода, откъсването от дейностите, загубата на всички роднински и приятелски връзки е изключително тежко наказание, което човек трудно може да понесе, и да се прибавя към него още нещо вече би било прекомерно".

Тази промяна в отношението към членовете на Народна воля е продиктувана отчасти и от широката обществена подкрепа към революционния терор, която не позволява срещу противниците на режима да се прилагат жестоки мерки. Дори Фьодор Достоевски признава, че не се е осмелил да предаде на полицията терорист от страх, че ще бъде осъден от обществото. А и за жандармеристите политическите престъпници, които са част от образованата класа, не са еднозначно обезличено зло.

Казан за самогон за враговете на царизма

В края на XIX в. затворниците вече живеят в двустайни светли и топли килии, с електрическо осветление и съвременни тоалетни. Ползват прекрасна библиотека, абонирани са за пресата. Понякога дори четат The Times – по правило, прекрасно образованите народоволци четат и говорят чужди езици. Те получават храна според съставено предварително от самите тях меню, имат собствени зеленчукови градини и цветни лехи; в затвора за тях са организирани работилници и ковачница. Закупуването на книги и списания, семена и инструменти се осъществява с пари, отпуснати от Департамента на полицията.

Затворниците си правят дружни разходки, лекции, сладка, пушат, събират хербарии и колекционират минерали, изработват плюшени играчки и си устройват танци. Между другото, танците приключват, след като Фигнер влиза в спор с един от офицерите и му скъсва пагоните. Пленените революционери дори успяват да си изработят казан за самогон, макар че той бързо е намерен и иззет. Най-ловките затворници се изхитряват дотам, че започват да търгуват с жандармите. Те продават зеленчуци от своите градини или вземат поръчки за везане на книги и други неща. Пари на ръка не им дават, но за сметка на това получават продукти, четки, бои, моливи и т.н.

Затворникът Василий Иванов построява фонтан в затвора. Революционерът Пьотр Поливанов пък научава английски, италиански и полски език. Популяризаторът на науката и теоретик на революционното движение, неуморимият Николай Морозов, на когото през съветските години е кръстено близкото крайбрежно селце, се занимава с езици, математика, физика, астрономия и химия, пише голямо съчинение за молекулярната структура на материята, макар че изводите в този труд се оказват погрешни.

Ето как Вера Фигнер си спомня тези времена: "В затвора, в пределите на нашите огради, ние бяхме господари на положението. Ако в сградата на затвора се разнесеше шум от гласове, крясъци, а понякога и мъмрене, те идваха не от началниците на затвора, а от някой особено несдържан и раздразнителен затворник. Не надзирателят крещеше – крещяха му на него…" Дори редките екзекуции на камикадзета, които се водят на острова, се организират така, че затворниците да не се досетят какво се случва и да не започнат да протестират. Бесилката се вдига тайно и посред нощ.

Животът на надзирателите на острова не е много по-разнообразен от този на техните подопечни. Скучните си дни те разнообразяват с четене на Майн Рид и Жул Верн, с бране на гъби и приготвяне на напитки, които след това с удоволствие консумират, докато играят на карти. Играят от ранна вечер до ранна утрин, след това пият чай и се разхождат. След подобна игра им се полага един ден почивка.

Ето как описва тези събирания един от очевидците: "Господата, позеленели от безсъние и умора, с лица, изкривени от алчност, особено при дамите, издаващи дрезгави възгласи като 'какво крякате като врана', 'не шмекерувайте', 'да не би да ви влезе юзда под опашката' и т.н." С една дума, цялата тази компания изглеждаше като обезумяла в очите на обикновения човек. Жената на един от жандармеристите, за да се избави от постоянните загуби на мъжа си на карти, преди въпросните вечери му заключвала всички дрехи и той седял вкъщи само по бельо. Унтер-офицерите, които живеели в крепостта, били изключително многодетни, така че страховитата крепост се огласяла не само от военни команди, но и от стотици детски гласчета.

През 1905 г., след първата руска революция, старият начин на живот потъва в небитието, малобройните затворници са амнистирани или прехвърлени в други затвори. Между другото, скоро крепостта е превърната в каторжна централа, където се настаняват както политически, така и углавни престъпници. По онова време Шлиселбург вече окончателно е загубил своя тайнствен ореол на изключителност и се е превърнал в съвсем обикновен затвор, а през 1917 г. той е превзет от революционната тълпа. Пуснатите на воля затворници разрушават и подпалват затворническия корпус. Така завършва царският Азкабан.

Днес бившата царска тъмница е крепост-музей под открито небе, отворена за посетители от май до октомври. Тук се провеждат игри за деца по мотиви на различни исторически епохи – от рицарските времена до Втората световна война. Вместо застоялите корички хляб тук вече се предлага греяно вино и хотдог, а в бившите килии вместо затворници има любопитни екскурзианти. Мрачният период от историята на крепостта Шлиселбург отдавна е приключил.

Заповядайте на виртуално пътешествие в още 7 очарователни руски островни крепости!