Коментарът му по темата беше публикуван в списание The National Interest ицитиран от "Российская газета".
Действително на пръв поглед появилите се по едно и също време (Ту-160 е приет на въоръжение три години по-късно) самолети са много сходни: и външно, и по предназначение. Но това е от онези случаи, в които, според руската поговорка, идеята е витаела във въздуха. СССР и САЩ използват популярните към момента конструкторски тенденции и напълно логично стигат до сходни резултати. При по-внимателен поглед се виждат разлики – при това не са малки.
Програмата В-1 е отговор на съветската намеса в Афганистан. Тогавашният американски президент Роналд Рейгън поръчва Lancer като временен промеждутъчен вариант между все по-уязвимите за съветската ПВО В-52 и перспективните бомбардировачи АТВ (В-2 Spirit). Затова от планираните 244 самолета са направени 100 и възможностите им са ограничени.
Ту-160 е разработван в други условия, приет е на въоръжение именно такъв, какъвто е планирано да бъде: многорежимен бомбардировач, способен да нанася удари в широк диапазон от височини и скорости. Това е главното. Има и по-тънки нюанси. Например В-1 е снабден с неголямо предно хоризонтално "оперение", предназначени за стабилизация на полета при малки височини. Ту-160 няма такава опция, тъй като работата на малки височини не е негов основен режим на работа. Има разлики и в конструкцията на шасито.
И накрая – В-1 доживява в състава на американските ВВС последните си дни, докато Ту-160 тепърва възкръсва. В Казан тестват модернизираните бомбардировачи с нови двигатели, бордово оборудване и значително разширени възможности.