През последните две години научих доста от руския език. Мога да си поръчам айс кафе и да обясня защо го искам, въпреки че навън е студено, мога да кажа "извинете", за да избегна сблъсък с възрастни жени в метрото и да се моля за живота си, ако все пак се сблъскам.
Руският е труден. Преди да се преместя в Русия, нямах никакви контакти с него - най-много местни жители на Масачузетс да са ми казвали, че Борш не е играл от известно време за "Бруинс" (отбор от американската хокейна лига), но е дяволски добър хокеист.
Ако разбирането на руски е предизвикателство, то говоренето е тежко изпитание на друго ниво. Голяма част от неруския свят може да е си е създала впечатлението, че руснаците, които срещат, не ги разбират, но това често не е така. Като оставим настрана срамежливостта, да се говори е много по-трудно, отколкото да се разбере. Има изречение, което отрано ме научиха да казвам. И то е: "Аз съм като куче, мога да разбирам, но не мога да говоря".
Тази фраза се превърна в крайъгълния камък на моето пропадане в езиковата дупка на заека всеки път, когато бях принуден да контактувам в стресова ситуация.
Открояват се най-вече три:
Случка с продавач
Леся Полякова/Sputnik, Сюзън Мърто/Flickr
Ако магазинер ви попита на руски нещо, докато плащате покупка, в 90 на сто от случаите той пита за точни пари или иска някаква сума, за да може по-лесно да ви върне пари. Истински кошмар е, когато не знаеш числата и не си наясно с нещата. Това може да доведе до деликатни ситуации, като случката с мен, когато за първи път пристигнах в Русия и купих питие за 105 рубли.
Подадох на жената 200 рубли и тя ме изгледа с поглед, който все едно казваше "и сега какво по дяволите очакваш да направя с това?"
Свих рамене, опитвайки се да изглеждам мило. Аз обаче съм почти на 30, така че не успях. Тя започна да ми говори много бързо на руски език, когато се опитах да кажа: "Аз съм куче, аз съм куче".
Само че не бях куче. Бях повече като риба; чудна давеща се риба. Отчаяно погледнах опашката зад мен, докато един млад самарянин каза:
"Тя пита дали имате 5 рубли".
"О-о", казах аз. "Не".
Жената зад касата за кратко замълча, а след това бръкна в чекмеджето и извади шепа монети от по1 рубла. Аз стоях, докато тя броеше монетите една по една, една по една, една по една.
Аз съм куче и нямам изобщо джобове.
Случка с полицай
Павел Лисицин/Sputnik, Pixabay
Има неписано правило за западняците в Русия: не говори с полицай. Причината не е, че те са лоши или пък злонамерени, но много от тях не говорят английски твърде добре, а липсата на добра комуникация не е това, което искате, когато разговарят с полицията.
Това ми стана особено ясно, когато майка ми и брат ми ме посетиха в Санкт Петербург. С приятелката ми се връщахме от бар в 1 часа през нощта. Щом свърнахме в алеята, пред нас спря камионетка и от тази малка кола изскочиха един куп полицаи. Те застанаха между брат ми и майка ми, сграбчиха го за ръката и го дръпнаха настрани. Викаха всякакви неща на руски, които аз не можех да чуя заради бученето в ушите.
Вероятно съм могъл да кажа чудесни неща от рода на "Хей, спрете! Какво правите? Какво става! Ние не сме престъпници! Аз съм куче! Аз съм куче!", но ми липсваха думи.
След първоначалното слисване те разбраха, че ние сме само невинни туристи, използваха жеста на двете отварящи се длани, за да ни поискат паспортите. Ние им ги дадохме с осветени от фенерчета лица и в крайна сметка те се натовариха обратно във вана и отпътуваха.
Не разбирайки руски, това триминутно общуване остава едно от най-мистериозните от времето, прекарано в Русия. Дали е имало бандитско трио майка и двама синове тази нощ? Никой не знае.
Аз съм куче и бягането от полицията на четири крака е по-бързо.
Случка с бабушка
Сюзън Мърто/Оли Кофей/Flickr, Pixabay
По-възрастните жени в Русия ме плашат. Те никак не търпят глупости, а 50% от английския език са бла-бла. Когато живеех в стария си апартамент, случайно отворих вратата твърде бързо и тя се счупи. Вратата не се затваряше, затова писах на приятеля си Иван да го питам какво трябва да направя. Каза, че ще се срещне с мен, затова отидох в магазина и когато се върнах, една старица стоеше там, вбесена. Тя започна да вика всякакви неща на руски език и сочеше вратата, после мен и без да спира се обърна и махна да я последвам.
Докато вървяхме, аз се опитах да кажа: "Съжалявам, че стана така", и "Моят приятел идва, за да я поправи, съжалявам, че съм куче". Само че тя едва ми обърна внимание. Заведе ме до нейния апартамента и ме накара да чакам до вратата.
Когато тя отново се появи, държеше отвертка и столче, взех ги и се отправихме към вратата. Тя държеше фенерчето нагоре и го насочваше, докато не успях да върна вратата на място. В крайна сметка вратата се затвори, жената ме погледна и каза: "Майстор!" и се усмихна (никога не бях виждал усмивката на бабушка.)
Миг по-късно пристигна моят приятел Иван. Възрастната жена беше развълнувана, че има някой, който да превежда.
"Казва, че си толкова услужлив и че си майстор на поправките, за разлика от смотаняка, който счупи вратата".
"Благодаря ти!", казах на руски език.
Жената ме потупа по рамото и Иван каза: "Искаш ли да ѝ кажа, че ти си счупил вратата?"
"Категорично не."
Аз съм куче и понякога лъжа.
Бенджайн Дейвис е американски журналист и автор на "Кралят на забавния живот". Живее в Санкт Петербург и работи една година с руския художник Никита Климов по техния проект: Flash-365. Сега пише разкази в стил магически реализъм за руската култура, за самокритични злополуки и бабушки, като споделя своите подвизи на канала си в социалната мрежа Телеграм.
Ето и 5 руски думи, които трудно се превеждат на български език!