Още преди революцията в Русия в дворовете на бедните градски райони се среща следната идилична картина: белокос старец си играе с децата; вехтото му палто виси на клона на близкото дърво, а към него са прикрепени множество големи и малки звънчета. Във вътрешния джоб на палтото има банкнота. Тя отива при детето, което успее да я извади, без да се чуе нито един звън от камбанките.
"Защо да убивам? Аз съм роден джебчия"
Джебчийството е престъпна професия, която не всеки може да усвои. Талантът се проявява още в детството и именно затова старите престъпници избират бъдещите кадри сред малчуганите, като ги привличат с описаната по-горе игра и впечатляващи "фокуси". "Професорите в престъпния свят демонстрират направо на площадите ловкостта, с която трябва да се прави това: измъкват от джоба на някой минувач табакера, помирисват тютюна и отново я пъхат джоба му, без той да забелязва нищо", разказва криминологът Леонид Белогриц-Котляревски.
"Добрите джебчии се раждат такива. Те трябва да имат определена нервна система, мигновена и точна реакция, съответната структура на пръстите, дланите, лактите и раменете, както и нужната артистичност", пише изследователят на престъпния свят Александър Кучински. И това са само дадености, които трябва да се развиват с години на тренировки, които са не по-малко сложни от тренировките на фокусниците или измамниците на карти. Между другото, ако чуете някой да казва, че руснаците имат "огъващи се пръсти", това е намек за тренировки за пластичност на пръстите, с каквито престъпниците се занимават в затвора.
Свободни източници
"Това не може да се научи", разказва съветският джебчия Заур Зугумов. "И въпреки това, зад решетките се опитват. В лагерите, в работническите зони, правехме чучело, слагахме му няколко камбанки и тренирахме. Всеки път се опитвах да се приближа до момента, в който нито една камбанка няма да иззвъни".
А защо трябва тези хора да са артистични? Първите джебчии се появяват в Русия с появата на хартиените пари и богатите накити – т.е. през XIX век. Те "работят" основно в местата, където се събират богатите – в театрите, в банките, в скъпите магазини. За да не предизвикат подозрение със своя външен вид и маниери, те трябва да изглеждат като аристократи. "Ако някой от читателите ви види такъв джебчия, той едва ли би повярвал, че пред него стои професионален престъпник", пише известният юрист-криминалист от началото на XX в. Григорий Брайтман. "Той по-скоро прилича на доктор, на адвокат, на застрахователен агент: има приятен външен вид, прекрасни маниери; облечен е с великолепен костюм, ушит от най-добрите шивачи. Разбираемо е защо подобен престъпник, особено ако седи на първия ред в театъра, няма да породи никакви подозрения".
Одеско киностудио
Именно поради тази причина първите джебчии си печелят прозвището "джентълмени" на престъпния свят. В работата си те не използват насилие, не прибягват до заплахи или оръжие, а жертвите им са само богаташи, което успокоява съвестта им и им осигурява търпимо отношение от страна на царската полиция. И е разбираемо, че отношението към престъпник, откраднал портфейла на търговец, ще е по-добро, отколкото към убиец или разбойник. "Защо да убивам? Когато съм роден крадец, роден джебчия! Може да обиколите цяла Русия и да питате: може ли джебчията да убие човек? Ще ви се изсмеят в очите", казва джебчия от Одеса, задържан неправомерно за убийство, в интервю за журналиста отпреди революцията Влас Дорошевич.
През XIX в. "аристократите" и полицията често се познават. Градовете все още не са толкова големи, джебчиите не са толкова много, затова, като правило, те работят в известните места и райони. "Между тези престъпници – пише Брайтман, - няма такава деградация, както сред останалите. Почти всеки от тях си има семейство, живее в собствен дом, възпитава децата си и много от децата им стават порядъчни хора". В полицията известните джебчии си имат досиета и те са познати на всички цивилни полицаи, които работят в градския транспорт и на местата, където има струпване на хора. Защо тогава не ги залавят?
Щипачи, параванаджии и риболовци
Sputnik
Понеже са образовани и познават буквата на закона, крадците разбират, че могат да ги "хванат" само на местопрестъплението – в момента, в който вадят парите от джоба на жертвата си. Ако цивилният или униформеният полицай пропуснат този миг, то те не могат да докажат, че парите не са паднали от джоба. А да се намери портмонето в самия джебчия две секунди по-късно е абсолютно невъзможно – те го пускат на земята, моментално вадят парите или го предават на своя помощник, който си тръгва спокойно. Джебчиите остават на място и дори могат да започнат усърдно да помагат на жертвата си да си търси портмонето. Ако бъде заподозрян, "аристократът" започва артистично да се възмущава и, действително, при обиска му не намират нищо. Затова полицията в царска Русия като цяло задържа джебчии, за да ги предупреждава. Единственото, което могат да направят с тях, е да ги прогонят от града, но професията им им позволява да "гастролират" на най-различни места.
Разбира се, много от тях все пак биват хващани в крачка. Брайтман описва как един следовател задържа известната джебчийка "Анютка Вещицата". В един от петербургските театри за една вечер са извършени четири джебчийски обира. Полицаите са тотално объркани и търсят извършител от мъжки пол, докато един от тях не забелязва възрастна жена, която подозрително бърза да си проправи път през тълпата.
"Той вижда как дамата вкарва ръката си в джоба на един господин. Зарадван, полицаят моментално хваща ръката на джебчийката и я задържа в джоба. Господинът на свой ред се развиква на полицая: "Бръкнахте ми в джоба!". "Извинете, господине – отвръща полицаят, - моля, погледнете ми ръцете". Господинът вижда, че ръката на полицая върху палтото му стиска ръката на добре облечена жена, бръкнала в джоба му, която се опитва с всичка сила да се освободи. "О! Госпожо!", възкликва изуменият господин".
Анатолий Морозов/Sputnik
След Февруарската революция временното правителство амнистира затворниците, пратени зад решетките от царския режим – на свобода излизат много крадци с най-различни професии. Освен това, условията се променят – появява се обществен транспорт, разширява се жп мрежата, местата, където се събират много хора, стават много повече, а народът обеднява. Променят се и джебчиите – те продължават да са аристократите на престъпния свят, тъй като не вредят на жертвите си физически. Но методите и мащабите им вече са различни.
"Щипачи" и "върхари" са думите, в които в престъпния свят презрително наричат джебчиите, крадящи от връхни дрехи. "Те се движат на групи", пише Александър Кучински. "И предпочитат масовите мероприятия – демонстрации, маршове, пазари. Докато един от тях разсейва жертвата, другите му обират джобовете и чантата. След това "екипът" си сменя ролята. Ако операцията се обърка, те започват да отвличат вниманието на жертвата и дори организират цирк с викове: "Дръжте крадеца!".
"Параванаджиите" прикриват чантата или джоба на жертвата с "параван" – сгънат шал или букет с цветя. Същата ръка, с която държат "паравана", те вземат парите, докато със свободната ръка предават билетче в градския транспорт, размахват вестник, жестикулират, отвличайки вниманието на жертвата. Също както преди, за тази работа се изискват добри артистични заложби. Загумов си спомня как отмъкнал пачка пари от работник, който току що си бил взел заплатата. Парите били в джоба на панталони, обути под работния гащеризон. "Веднага щом дойде трамваят, заедно с жертвата се качих в него. След като се убедих, че наистина има пари, започнах да "работя". Имаше момент, в който той се заговори с мен. Представете си в какво положение бях: лявата ми ръка почти в ципа на жертвата, държа за крайчеца пачка от банкноти по десет рубли в същата ръка и мило се усмихвам на потърпевшия, докато си говорим…".
Анатолий Морковкин, Александър Шогин/TAСС
Дори има и джебчии "риболовци", които използват рибарски куки и корда, за да вадят пари от джобовете или чантите на жертвите си. Често те работят във влаковете, които пътуват на дълги разстояния. Те си запазват легла на втория етаж и пускат куката отгоре в багажа на съседа отдолу.
Ръцете са ми хляба
Най-висшата каста сред джебчиите са т. нар. "писари", които разрязват (на жаргон – "разписват") дрехата или чантата на жертвата си в тълпата, за да измъкнат от нея съдържанието ѝ. "Някъде през 1970-те – спомня си Зугумов, - за тази цел се заточваше полукръг от монета от 20 копейки, четвъртинка от тази монета, и "работехме". Лесно можеше да се скрие в устата. Понякога я забравяхме там и ядяхме и спяхме с нея".
Защо монетата се крие в устата? Съветските закони стават все по-съвършени по отношение на привличането на крадците под отговорност – появява се понятието "кражба с използване на технически средства". Заточената монета е техническо приспособление, с което може да се краде, и ако бъде намерена, собственикът ѝ може да получи до 10 години затвор. Между другото, джебчиите "риболовци" намират начин да избегнат наказанието си по тази точка от закона – пред очите на милиционерите те трансформират въдиците си за кражби в истински риболовни въдици и твърдят, че нямат нищо общо с кражбата. В такъв случай действията им могат да се квалифицират само като обикновена кражба, която се наказва с до 5 години затвор.
Но главните инструменти на джебчиите са психиката и ръцете им. Затова най-големите им врагове са вредните навици и стареенето. "Пируването и безсънните нощи, прекарани в дамска компания, притъпяват реакциите и бдителността", пише Кучински. "Пушенето и преяждането влияят негативно на чувствителността на пръстите. Към всички тези неудобства се включва и старостта, с която движенията стават по-закостенели".
Естествено, най-много от всичко джебчиите се боят да не ги вкарат в затвора или в изправителен трудов лагер. Там ще заминат и психиката, и ръцете им. Съветската изправителна система не се слави с благородството, характерно за полицията преди революцията. През 1920-те години, когато джебчийството се вихри с пълна сила, често джебчиите се разминават с чупене на пръстите. Тежката работа в строителството и ужасните условия на живот в затвора обаче безвъзвратно увреждат пръстите, затова професионалните джебчии започват масово да избягват лагерната работа. Разработени са "джебчийски понятия", едно от основните от които е забраната те да се занимават с всякакъв физически труд, а в последствие и с труд изобщо. Така джебчиите продължават да са елитът в престъпния свят и през XX в., като на практика оглавяват затворническото движение срещу всякакво сътрудничество с администрацията.
Методите на джебчиите са почти непроменени от раждането на тази професия – променят се само плячката и местата на крадбите. Днес, когато има безконтактни плащания, а кражбата на банкови карти е на практика безсмислена, "бизнесът" на джебчиите разбираемо страда – почти никой вече не носи в себе си големи суми.
"Джебчиите са на изчезване. Останали са само тези на върха", жалва се Зугумов. "Крадат основно телефони от младежи. През лятото от задните джобове на дънките им, а през зимата – от джобовете на якетата. След това ги продават на безценица на спекуланти. Може би просто времената се промениха…".