Защо преследват инвалидите в СССР?

Само през Великата отечествена война около 4 милиона съветски граждани са демобилизирани заради травми и болести, като 2,5 милиона от тях са инвалиди от войната, от които около 500 000 са останали без крайници. Грижи ли се съветската държава за рехабилитацията и социализацията на хората, безнадеждно влошили здравето си или частично загубили трудоспособността си, бранейки родината? На хартия – да. На практика обаче положението на инвалидите в СССР слабо се различава от положението на психично болните или затворниците.

"Оформяхме ги за разстрел и край"

С грижата за инвалидите преди революцията в Руската империя се занимава специална държавна структура – "Ведомството на учреждението на императрица Мария", създадено от съпругата на император Павел I, Мария Фьодоровна. След смъртта на императрицата през 1828 г. ведомството става частна собственост на канцеларията на императора, което означава, че е под личната им юрисдикция. "Учреждението на императрица Мария" се занимава с управлението на цялата благотворителност и значителна част от дворянското образование на империята, управлява домовете за сираци, грижи се за глухите и слепите, държи благотворителни и професионални училища. Финансира се основно от хазната, като приема и частни дарения.

Когато болшевиките идват на власт, благотворителността преминава изцяло в ръцете на държавата. В постановление на Съвета на народните комисари от 30 (17 април) 1918 г. "благотворителността и милостинята" са обявени за "отживелица от старото време" – съветската държава, според замисъла на Ленин, не бива да приема дарения от богатите, а да предоставя редовна социална помощ за хората от всички слоеве, които се нуждаят от такава помощ. За тази цел е създаден Народният комисариат за социално обезпечение. Но през 1920-те и 1930-те години реална помощ получават само инвалидите от Червената армия, бившите червеногвардейци и червените партизани. "Обикновените" инвалиди трябва да се справят с трудностите при същите условия, както и останалите съветски граждани.

Съветска Русия след гражданската война е препълнена с десоциализирани елементи, безпризорни, хора, загубили роднините и покрива над главата си. Както пише Дмитрий Соколов в статията си "Зачеркнати от живота: Съдбата на инвалидите в СССР", "много от тези хора станаха жертва на мероприятията по 'прочистване' на градовете, при които задържаха хора по улиците на Москва, Ленинград, Харков, Сочи и ги пращаха в специални населени места в лошо приспособени за живот райони". Създадената от нулата и слабопрофесионална съветска милиция предпочита просто да събира от улицата хора без документи, за да изпълни зададения план. Само през пролетта на 1933 г. в Западен Сибир са пратени около 39 000 души, като сред тях, по данни на оперативния сектор на държавна сигурност в Омск, "има много инвалиди, старци и жени с малолетни деца". Инвалидите работят в мините, живеят наравно с останалите обитатели на населеното място в палатки и бараки в сибирските блата.

Отношението към инвалидите в столицата е описано прекрасно от един от командирите на "Големия терор", Леонид Заковски. През 1938 г. Заковски е прехвърлен от Ленинград в Москва, където става началник на местното управление на Народния комисариат на вътрешните работи. В московските затвори по онова време има много инвалиди, чакащи да бъдат пратени в лагер. "В Ленинград просто ги оформяхме за разстрел и край. Защо да ги возим по лагерите", недоумява Заковски.

През 1937 г. в Ленинград, именно с участието на Заковски, е изфабрикувано т. нар. "дело срещу глухонемите" – 34 души с увреден слух са разстреляни по обвинение, че са създали фашистка организация. През февруари 1938 г. в Москва около 170 инвалиди, слепи, болни от туберколоза и сърдечно болни хора са умъртвени по решение на Заковски, за да се освободи място в затворите за нови затворници. Най-страшното е, че много често неработоспособността на инвалидите и тежкоболните се превръща в тяхна "вина" пред режима, който не желае да плаща за тяхната рехабилитация.

"Дадоха ми помощ от социалните"

По улиците на следвоенен СССР често могат да бъдат срещнати инвалиди "на колички". Това са обикновени дъски на четири колела, направени от лагери. Безногите инвалиди се возят на тях, като се оттласкват от пътя с дървени колове с дръжки, намотани с парцали за по-добро сцепление със земята. За инвалидни колички за всички нуждаещи се не може да става и дума. Освен това производство на удобни инвалидни колички в СССР изобщо няма. Валерий Фефьолов, инвалид от производството и водещ борец за правата на инвалидите в СССР, си спомня в интервю за немското издание Korrespondent: "Съветските колички бяха тежки – теглото им достигаше до 40 кг, бяха тромави и неудобни за ползване. Те не се сгъваха, затова не можеше да ги вземаш със себе си при пътуване. Те не се побираха в асансьора; портите в дворовете бяха твърде тесни за тях, а задължителните няколко стъпала или стълби пред всеки дом бяха непреодолима преграда".

Стандартите на съветските жилища не предполагат съществуването на хора, ползващи инвалидни колички – никакви рампи няма нито по улиците, нито в поликлиниките и останалите държавни учреждения, а пътуването на инвалид до друг град с влак изисква физическа помощ от няколко възрастни. Борбата на инвалидите за социалните им права е усложнена от елементарната невъзможност на самите инвалиди да посещават учрежденията за социално подпомагане.

През 1950-те властите започват да се "избавят" от инвалидите от Великата отечествена война, като ги настаняват в специализирани санаториуми – най-печално известният от тях е на остров Валаам. Разбира се, много инвалиди след войната остават без никакви роднини и санаториумите и специализираните учреждения често са единственото място, където могат да получат каквато и да е помощ и покрив над главата. Тези, които са останали със семействата си, са обречени никога да не напускат домовете си.

Достъпът на инвалидите до средства, които да облекчат бита им – например обикновени механизирани протези, инвалидни колички и автомобили – е крайно затруднен. Съществуващите инвалидни колички, които са с изключително ниско качество, се предоставят безплатно за период от 5 години, но за да ги получиш, се чака няколко месеца, ако не и години. Механизирани битови помощни средства и протези в СССР просто няма, а купуването им от чужбина в условията на студената война е забранено.

Инвалидите получават пенсии, които винаги са по-ниски от средната заплата и не им позволяват да живеят самостоятелно. Валерий Фефьолов пише, че дори и през 1980-те максималният размер на пенсията за 1-а група инвалидност е 120 рубли месечно при средна заплата от 170 рубли и цена на мъжко палто от 150-200 рубли. Да не говорим за децата инвалиди, чиито помощи в онези времена не надвишават 20-30 рубли месечно. "От социалните ми пратиха помощ – плик сухари. Сега се чудя откъде да си взема изкуствена челюст, за да ги изям", мрачно се шегуват съветските граждани.

"Домовете за инвалиди не са подчинени на съдилищата"

В тази ситуация огромен брой инвалиди принудително попадат в "домове за инвалиди", които са под контрола на органите за социално подпомагане. Гражданите, станали питомци на тези органи, са фактически изведени от правната система. Валерий Фефьолов се превръща в борец за техните права – той губи подвижността на долните си крайници в резултат на фрактура на гръбначния стълб. На 17 години Валерий, по това време електромонтьор, пада от електрическия стълб по вина на свой колега.

Фефьолов не иска да се примири с липсата на права за инвалидите в СССР и започва да обикаля държавните учреждения и да си пише с други инвалиди. В книгата си "В СССР няма инвалиди!", издадена в Германия през 1986 г., Фефьолов описва при какви условия живеят инвалидите в специализираните учреждения.

"Инструкцията за вътрешния ред в домовете за инвалиди" им забранява да имат собствени деца. Ако се роди дете, то насилствено е отнемано от майката и е давано за отглеждане от държавата. Затова, при близко познанство между инвалиди от противоположен пол, по правило ги разделят на различни етажи или в различни корпуси. Същата тази "Инструкция" предвижда настаняването на психично здрави инвалиди заедно с душевно болни".

"Грижите са лоши, студено е като в маза", пише на Фефьолов един от кореспондентите му. "Хранят ни зле. Ако ти дадат сельодка, тя вони, ако са яйца – те са развалени, кашата е солена и без масло. Отвратителна храна. Инвалидите се бесят, давят се – наблизо има река". Не може ли човек просто да се махне от подобно място? За слабо подвижните инвалиди това често е физически невъзможно, а тези, които мога да ходят самостоятелно, просто нямат обувки и връхни дрехи.

Беззаконието, което цари в т.нар. "домове за инвалиди" не може да се оспорва в съветските съдилища – когато Фефьолов писмено се обръща към Народния съд в Саратовска област с жалба, че неговият приятел Генадий Гусков е пребит в местен дом за инвалиди, той получава следния отговор: "Домовете за инвалиди са под юрисдикцията на министерството на социалните грижи и не са подведомствени на съда". В същото време министерството на социалното подпомагане се управлява абсолютно авторитарно – достатъчно е да се спомене фактът, че Домна Камарова е несменяем негов министър в продължение на 21 години – от 1967 г. до 1988 година.

В крайна сметка държавата се научава безсрамно да печели на гърба на инвалидите – въпреки лозунга "От всекиго според способностите, всекиму – според труда му", закрепен в конституцията на СССР от 1936 до 1977 година. Инвалидите лепят пакети и пликове, нижат мъниста, сглобяват брави и панти за врати и прозорци, електрически ключове, плетат пазарски мрежички и погребални венци, правят вълнени дрехи… Всичко това се продава от държавата.

Фефьолов споделя примерна статистика от 1980-те години: "Само в Руската федерация в специално създадените 200 учебно-производствени предприятия работят 58 000 незрящи инвалиди. Тези предприятия ежегодно създават продукция за средно 540 милиона рубли. Така всеки член на това общество създава продукция за почти 10 000 рубли годишно". Сравнете тази сума с размера на инвалидната пенсия, правото на която трябва да се потвърждава редовно пред органите за социално подпомагане. Заплатата на труда на инвалидите е нищожна, например: "операцията по ръчното прикрепяне на метален щифт към катарамата на обувката се заплаща по 47,3 копейки за 1000 бр.".

"В СССР инвалиди няма!"

Що се отнася до спортната рехабилитация на инвалидите, в СССР тя отсъства напълно. Фефьолов пише, че на запитване от организаторите на спортните игри в Сток Мандевил (Великобритания) дали съветските инвалиди ще могат да участват в тези международни състезания, съветското правителство отговаря: "В СССР инвалиди няма". Такъв отговор получават и организаторите на Олимпийските игри за инвалиди в Торонто през 1976 година. "Представете си – инвалиди и спорт?! Да се организират надбягвания за инвалиди на колички или да ги карат да хвърлят топки е нехуманно към инвалидите и към зрителите…", пише Фефьолов, като цитира полковника от КГБ Владимир Шибаев. Фразата "В СССР инвалиди няма!" се превръща в заглавие на книгата на Фефьолов, който през 1982 г. е принуден да избяга от СССР, защото е преследван от КГБ.

През 1976 г. Моковската Хелзинкска група разпространява документ "За положението на инвалидите", в който се опитва да насочи вниманието на световната и съветската общественост към потресаващата ситуация: "Инвалидите са фактически лишени от правото на достойна работа, образование, отдих, добра храна, лечение, нормален личен живот, физическа подготовка и спорт". Единственото, което постига този документ, е да привлече вниманието на органите към дисидентите от средите на инвалидите. А през 1978 г. Фефьолов и негов привърженик създават Инициативна група за защита на правата на инвалидите в СССР и започват да публикуват информационен бюлетин. Групата иска индексация на инвалидните пенсии, производство на механични помощни средства и удобни инвалидни колички, инклузивна градска среда и реформа на системата за социално обезпечаване на инвалидите.

Опитите на групата да установи контакт с международни организации на инвалиди предизвикват поток от писма и покани от групи в чужбина. Това е една от причината Фефьолов и неговият съмишленик да станат обект на преследване. В домовете им се правят обиски, членовете на семействата им са привиквани от КГБ и са уговаряни да повлияят на борците за права. През 1984 г. членът на групата Елена Санникова е осъдена на една година затвор и четири години заточение, а Фефьолов е прогонен във ФРГ, където той и семейството му през 1983 г. получават политическо убежище.

За първи път параолимпийски отбор на СССР участва в Параолимпийските игри едва през 1988 г. и печели 55 медала, заемайки 12-о място (21 златни, 19 сребърни и 15 бронзови) в отборното класиране. И макар че днес много от проблемите на руските инвалиди все още чакат своето решение, а много учреждения за социално подпомагане все още прекалено силно напомнят за съветските времена, борбата на съветските инвалиди-дисиденти не е напразна. През 2006 г. отборът на Русия за първи път побеждава в отборното класиране на Зимните параолимпийски игри. Валерий Фефьолов успява да види тази победа – той умира през 2008 година.

Разказваме ви още как децата на съветските лидери воюват във Втората световна война!