Югославският синдром: защо днес Русия е в Сирия, а терористите – в Брюксел

На 24 март се навършват 17 години от старта на натовските бомбардировки в бивша Югославия. Какво научи Русия и Западът от случилото се, разказват И. Зацарин и В. Мараховский в статия за „Истории России“.

Разгромът и разчленяването на Югославия оказаха гигантско влияние върху цялата политика на XXI век, пише изданието „Истории России“ в статия на 24 март, посветена на 17-годишнината от началото на натовските бомбардировки на територията на вече несъществуващата държава.

САЩ се увериха, че са намерили универсален метод да прокарват своите интереси, а европейците – че могат да участват в това, без да са застрашени по никакъв начин. А у руснаците за дълги години се породи т. нар. „югославски синдром“.

В деня, в който започнаха бойните действия на НАТО в Югославия, Борис Елцин излезе с обръщение по телевизията и обяви:

Защо Русия не иска да види Сърбия в НАТО?

„След няколко часа ще започне бомбардировка на Косово от силите на НАТО. Това е удар по цялата международна общност. Обръщам се към целия свят. Обръщам се към хората, които са преживели война. Обръщам се към тези, които са преживели бомбардировки. Обръщам се към техните деца, обръщам се към всички политически дейци. Нека, остават още някакви минути, нека убедим Клинтън да не прави тази трагична, драматична стъпка. Става въпрос за сигурността на Европа, за война в Европа, а може би и нещо повече“, заяви Елцин.

Естествено, никой не го послуша. Самолетите излетяха, а хиляди мирни граждани започнаха да гинат под натовските бомби. Югославия бе сломена, а триумфът – безусловно пълен.

После дойдоха и последиците от този триумф, отбелязва авторът.

На първо място: войната в Югославия в следващите години се превърна в типичен сценарий, по който НАТО и САЩ твърдо прокарваха своите интереси:

• избор на общност (опозиция, етническо или религиозно малцинство) в дадена държава, която представлява интерес за директна или косвена интервенция;
• работа с тази общност, избор на лидери сред най-радикалните ѝ представители; подготовка на бойни отряди;
• - постепенно провокиране на конфликт с централната власт. След конфликта – решителна подкрепа и намеса в ситуацията, помощ с пари и оръжие, политически натиск върху централната власт с искане да се признаят всички условия на протестиращите;
• постепенно разширяване на исканията за изключване на възможността за мирно решение на конфликта;
• силова смяна на властта в резултат на преврат и/или война.

Пред нас стои един класически сценарий за майдан. Чисто и просто този майдан може да бъде мек (както се случи в Украйна, Грузия, Киргизстан, където жертвите бяха десетки) или твърд (какъвто бе случаят в Югославия, Ирак, Либия, Сирия – с хиляди жертви). Всичко зависи от местните условия и конкретните цели.

Втората последица от югославската война бе легализацията на „политическия ислямизъм“ на европейския континент.

В основата си конфликтът в Косово бе етно-религиозен, което определи и участието на ислямисти в него (на страната на Армията за освобождение на Косово (АОК).

По данни на сръбското правителство през 1995 г. Осама бин Ладен е посетил Албания. В резултат на визитата му бе сформирана база за тилова и финансова подкрепа на Ал Кайда, както и нейни клети в Косово и Метохията. По-късно именно Ал Кайда съставя гръбнака на АОК в косовската война.

Косово помогна да се създаде устойчив канал за връзки и снабдяване между терористичните интернационали и европейските мюсюлмански общности.

Общата заплаха

В сегашните терористични актове в Париж и Брюксел Европа бере плодовете на войната в Югославия, на независимо Косово и градящата се Велика Албания – терористи от „Ислямска държава“, в която се вляха част от бойците на Ал Кайда, които вече поеха отговорност за взривовете в Белгия, а преди това – и за кръвопролитието в Париж.

Третата последица е, че през 1999 г. Русия бе в състояние да пише послания, да прави снимки на летището в Прищина (които така и не повлияха на изхода на войната) и т.н. Но не бе в състояние да се застъпи за страна, с която я свързват стотици години история и с която тя не можеше да се отъждестви. И това породи т. нар. „югославски синдром“ – осъзнаването, че „ние не защитихме съюзника си“ и „следващият път ще подгонят нас“.

Можеше да се направи опит да се живее с този синдром – със самоутешение. В края на краищата, както утешително се изрази началникът на Генералния щаб А. Квашнин, „не ни останаха стратегически интереси на Балканите“.

Но за щастие Русия избра друг път за лечение от югославския синдром. Тя започна да възстановява въоръжените си сили и да се завръща там, откъдето нагло продължаваха да я гонят.

През 2008 г. тя се лекува от този синдром в Южна Осетия; през 2014 г. – в Крим и в Донбас. Сега – в Сирия.

С оглед на случващото се в самата Европа в момента, няма причина да се смята, че историята е приключила,.

"Российская газета". Всички права запазени.