5 причини ДОСТОЕВСКИ да е толкова велик

"Достоевски е конник в пустинята с вързоп стрели. Там, където уцелят стрелите му, покапва кръв. Достоевски живее в нас. Музиката му никога няма да умре", пише през 1912 г. Василий Розанов, един от най-влиятелните руски философи на XX век. Ето петте черти от характера на Фьодор Достоевски, заради които той е толкова велик.

Психoлог

Достоевски (1821-1881) изследва човешката душа така подробно, както Христофор Колумб изследва Америка. Смята се, че той е първият човек, достигнал до най-големите дълбини на сложната руска душа.

Романите на Достоевски са населени с герои, обладани от тревоги и страдание. През целия си живот той е пленен от начина, по който работи човешкият ум. Всеки от шедьоврите му – "Братя Карамазови", "Престъпление и наказание", "Идиот", "Бесове", "Играчът на рулетка" - е като един начален курс по психология.

Героите му са с наранени сърца и накърнени умове. Те страдат от вина (Родион Разколников) и тревожност (Митя Карамазов), ревност (Парфьон Рогожин) и алчност (Ганя Иволгин), доброта и ниско самочувствие (княз Мишкин) и липса на любов (Сонечка Мармеладова). И все пак са готови да преминат през истински ад в търсене на морална свобода и вселенска справедливост.

"Какво е адът? Твърдя, че това е страданието от невъзможността да обичаш", пише Достоевски в последния си роман "Братя Карамазови". Изтъкнатият писател използва слабостите на своите герои, за да обясни метафизичното естество на света, също както Исак Нютон използва математиката, за да обясни движението и земното притегляне.

"Ако искаш да победиш целия свят, победи себе си", пише Достоевски в "Бесове". И той определено го прави.

Пророк

В едно от есетата си, написано през 1906 г., руският поет и мислител Дмитрий Мережковски провъзгласява Достоевски за "пророк на Руската революция". Проблемът е, че романите на Достоевски са напоени с безбройни слоеве от смисъл и читателят понякога трябва да се дистанцира от творбите му, за да може да вникне в пророчествата им.

Хората, които имат въображение, често провиждат в бъдещето, но никой не е пророк в родината си, както се казва в Библията. Въпреки че Достоевски никога не се е възприемал като пророк, той успява да капсулира важните проблеми на своето време и да очертае траекторията на живота на хората и тяхната еволюция.

"Способността му е удивителна. Без да се стреми към космическите мащаби и човешки маси на "Война и Мир" (на Толстой), Достоевски взема едно миниатюрно количество от жизнен материал – живота на няколко души в рамките на няколко дни – и създава книга с огромна важност и мощ", заключава Александър Солженицин, след като през 1947 г. прочита "Престъпление и наказание". Главният герой в "Престъпление и наказание" е новият човек, обладан от нихилистични идеи. Родион Разколников си позволява да пролива "кръв по съвест". По-късно група руски революционери отвръщат на възмутителния девиз на Разколников, като извършват терористични нападения "по собствена съвест".

С далновидност, достойна за Зигмунд Фройд, Достоевски прониква в дълбините на етичните норми, социалните нрави и културните традиции, предавани от поколение на поколение. Неговата поема "Великият инквизитор" (вплетена в "Братя Карамазови") е очакване как идеологическата държава поема върху себе си всички морални права и лишава човек от свободата му и от справедливостта. Тази политическа система е наложена през XX в. – на висока цена и в редица тоталитарни държави.

В "Бесове" (роман за дяволското изкушение да промениш света, за демоничната обсебеност от силите на злото и разрушението) Достоевски предрича, че в света ще плъзнат нихилизъм, хаос и омраза. "Всеки член на обществото следи останалите и е длъжен да съобщава нагоре… Всеки принадлежи на всички, а всички – на всекиго. Всички са роби и в робството си са равни. Клевети и убийства са допустими, но само в краен случай, главното е равенството", пророкува Достоевски.

"Необходимо е само необходимото – това ще е занапред девизът на земното кълбо… Робите трябва да имат управници. Безпрекословно послушание, пълно безличие", пише той в "Бесове".

"Ентусиазмът на съвременната младост е така чист и светъл, както и по наше време. Станало е само едно: размяна на целите, единият идеал за красота е заменен с друг! Въпросът е само в това, кое е прекрасното: Шекспир или ботушът, Рафаел или петролът?".

Вдъхновител

Списъкът е дълъг и продължава да расте. Достоевски е инфлуенсър в истинския смисъл на тази дума. Думите му удрят хората право в сърцето в продължение на векове и през различни културни граници. Мощният му глас съчетава страдание и страст, самоубийство и любов, трагедия и жертва.

Д.Х. Лорънс, Вирджиния Улф и Уилям Фокнър са изумени от способността на Достоевски да увлича, хипнотизира и чете умовете на хората. Според Джеймс Джойс Достоевски "създава съвременна проза и я издига до висините на днешния ден". Франц Кафка, който е почитател на "Братя Карамазови", нарича Достоевски свой "кръвен роднина". Ърнест Хемингуей твърди, че авторът на "Идиот" му е повлиял изключително много: "При Достоевски има неща, на които вярваш и на които не вярваш, но има и такива истини, които, докато четеш, чувстваш как сам се променяш".

След като прочита "Записки от подземието" и "Записки от мъртвия дом", Фридрих Ницше описва Достоевски като "единствения психолог, от когото има какво да науча". Именитият руски мислител и философ Лев Шестов стига до извода, че Достоевски и Ницше удивително си приличат по дух, затова Достоевски и Ницше "могат, без да преувеличавам, да бъдат наречени братя, дори близнаци".

Достоевски, който всеки ден сам се бори със собствените си демони, е обречен на дълги часове при психиатъра. Не кой да е, а самият Зигмунд Фройд прави психоанализа на руския писател в известното си есе "Достоевски и отцеубийството", публикувано през 1928 г. като предговор на германски сборник от материали, посветени на "Братя Карамазови". Фройд не би бил Фройд, ако не се беше съсредоточил върху Едиповия комплекс на Достоевски и отношенията с баща му, епилептичните му пристъпи, религиозни виждания и 10-годишната му зависимост от хазарта.

Екзистенциалист

Повтаряйки идеите на датския новаторски философ Сьорен Киркегор, който поставя един необвързан и самотен човек в центъра на своята философия, Достоевски намира истинския вътрешен човек. "Неволите оставят известен отпечатък на гордост върху характера, освен ако той най-накрая не бъде прекършен от тях", убеден е Киркегор. "Човекът е нещастен, защото не знае, че е щастлив, само заради това", отвръща Достоевски. Достоевски и Киркегор никога не са се срещали и не се познават.

През 1863 г. Достоевски пише първия си екзистенциален роман "Записки от подземието", където разказвачът показва нервния си тон още в първия параграф. "Аз съм болен човек… Лош човек съм. Непривлекателен човек". Водещият руски философ на XX в. Михаил Бахтин нарича този характерен за Достоевски маниер на разкриване "дума с вратичка".

Това е едно литературно хилядолистно тесто: признание от един бивш чиновник от Санкт Петербург и философска история за същността и смисъла на човешкия живот; трагичен разказ за желанията ни и драма за извратената връзка между разума и бездействието. "Човекът от подземието", лишен от име или фамилия, спори със своите въображаеми и истински опоненти и разсъждава за причините за човешките действия, прогрес и цивилизация. Параноичен, патетичен, беден – той е един самотник, чийто най-голям страх е, че ще бъде открит.

Идеологичното ядро на "Записки от подземието" е спорът на главния герой с най-известните научни теории от средата на XIX в. и фундаменталната идея на Достоевски за нуждата от християнска вяра и себеотрицание.

Новелата на Достоевски печели световно признание едва в средата на XX век: оказва се, че тя е увертюра към екзистенциализма, а човекът от подземието става литературен кръстник на емблематичните герои на Сартр, Камю и други автори и кинорежисьори.

Вярващ

Достоевски е човек на контрастите, чиито идеи очевидно са изпреварили времето си. Той е дълбоко религиозен православен християнин, който споменава името на Господ в романите си толкова често, колкото други изричат собствената си фамилия. Писателят описва Исус като "идеалът за човек от плът и кръв", но отношението му към религията и вярата претърпява забележителна промяна.

Някои историци твърдят, че в младостта си Достоевски се интересува повече от социалистическите идеи, отколкото от религията, а други настояват, че той е ревностен християнин още от дете. Едно е сигурно: Достоевски е дълбоко разтърсен от престоя си в затвора.

През 1849 г. писателят е арестуван заради участието си в Кръга на Петрашевски – група радикални интелектуалци от Санкт Петербург, които критикуват социално-политическата система на Руската империя и обсъждат начини да я променят. През 1850 г. 28-годишният Достоевски (който вече има два публикувани романа – "Бедни хора" и "Двойник") е осъден на смърт заедно с още 20 членове на младежкото движение. По някакво странно стечение на обстоятелствата присъдата е смекчена в последната минута. Това е огромен шок и се запечатва в съзнанието на Достоевски до живот.

Писателят прекарва 4 години като каторжник в сибирски затвор, след което е пратен като наемник да служи в 7-и батальон на Сибирската армия. Това драматично преживяване помага на Достоевски да разбере истинската стойност на човешкия живот. Става му ясно, че всеки човек в даден момент от живота си всъщност трепери на ръба на вечността.

"Безсмъртието на душата и Бог са една и съща идея", пише той в едно от писмата си през 1878 година. "На мен Бог ми е нужен дори само поради това, че е единственото същество, което може да се обича вечно", обобщава Достоевски в "Бесове".