Бъдете в час!
Последвайте канала на Russia Beyond в Telegram за още ексклузивно съдържание
Пушкин, станал известен предимно като поет, пише няколко прозаични произведения, които влизат в златния фонд на руската класика. Съветската литературна критика възхвалява реалистичните "Повести на Белкин", създадени уж от името на някакъв разказвач, чиито записки Пушкин просто е намерил. Съвременниците на поета обаче не оценяват неговата проза.
Критиците, макар и да отбелязват "гладкия" слог, наругават твореца поради липсата на идеи. Отделните разкази са наричани анекдоти, и то доста разтегливи. "Повести на Белкин" се четат лесно, защото не те карат да се замислиш", – пише в петербургския вестник "Северна пчела". "Фарсове, драпирани в корсета на простотията, без никаква милост", – казва се в списание "Московски телеграф".
Висарион Белински, почти главният критик на XIX век, пише, че "Повестите на Белкин" са били студено приети от публиката и списанията. В поредица от статии за Пушкин той предимно хвали и се възхищава от таланта му, но отбелязва: "Въпреки че не можем да кажем, че в тях вече изобщо не е имало нищо добро, все пак тези разкази не са достойни нито за таланта, нито за името на Пушкин. <...> Особено жалък от тях е един – "Господарката селянка", неправдоподобен, водевилен, представящ живота на помешчика от идилична гледна точка..."
Според някои изследователи всички повести са написани от Пушкин като пародия на жанра на битовите анекдоти с неочаквана развръзка. Но уви, ако това е бил хумор, съвременниците не са го разбрали.
По-късно, през 1860-те години, критиците преразглеждат мнението си за повестите и най-вече за разказвача Белкин и го възхваляват като скромен носител на руския характер, кротък и смирен. Достоевски пише, че всички истински красиви неща в нашата литература "са взети от народа, като се започне от скромния простодушен тип Белкин".
За първи път Гогол прочита комедията си през 1836 г. в дома на поета Василий Жуковски, където се събира целият литературен свят. Много хора се смеят, а Пушкин (който дава на автора идеята за сюжета) "се превива от смях". Но има и такива, които веднага осъждат пиесата като "оскърбителен за изкуството фарс". Някой нарича комедията груба и плоска. Има и такива, които упрекват Гогол за неправдоподобността – уж не можел градският човек да обърка ревизора с обикновен авантюрист. "Няма за какво да се кове по адрес на Русия", – пише консервативният критик Тадей Булгарин, като осъжда Гогол и за липсата на положителни герои.
По стечение на обстоятелствата комедията за корумпирани провинциални чиновници е разрешена за публикуване и поставяне в театъра от император Николай I: той не вижда в пиесата метафора за цяла Русия. Но на премиерата той се засмял и казал: "Каква пиеса! Всички я разбраха, а аз повече от всички останали".
Успехът в театъра е колосален, но самият Гогол я смята за провал – струва му се, че актьорите не са разбрали замисъла и са играли лошо. От отчаяние той дори заминава за известно време в чужбина.
Това е една от първите психологически творби в руската литература за един невзрачен, малък и скромен чиновник. След като прочита ръкописа, критикът Белински се възхищава и нарича автора "новия Гогол". Още преди публикуването на творбата в печата той съобщава на цял Петербург за новия талантлив писател. Това има двоен ефект върху реакцията на романа. От една страна, високата му оценка е билет за литературния свят за Достоевски. От друга страна, много критици са предпазливи и дори скептични към творбата. Някои дори обвиняват Достоевски, че се е повлиял прекомерно от Белински.
В някои отношения това е вярно: под влиянието на Белински благодарният млад автор се присъединява към редиците на революционно настроените петрашевци. Пред тях по-късно той прочита забраненото писмо на Белински до Гогол, в което той критикува Русия – за това Достоевски едва не е екзекутиран, като в последния момент заменя бесилката за тежък труд.
"Бедни хора" е упрекнат за липсата на форма и за неясното съдържание: "От нищо се е опитал да изгради поема, драма, а е излязло нищо, въпреки всички претенции да създаде нещо дълбоко", - пише вестник "Северна пчела". Мнозина критикуват продължителността на творбата и прекалената досада на детайлите. (Самият Белински по-късно признава, че романът е бил твърде многословен).
Критикът Аполон Григориев нарича сантименталността на автора фалшива и не вярва, че Достоевски искрено "боготвори" толкова много дребни личности като своя герой. Някой обвинява Достоевски, че подражава на Гогол и неговите "Петербургски повести". Впрочем Гогол прочел романа и похвалил таланта на писателя, отбелязал обаче, че авторът е още млад, и се съгласил, че в него има много "говорливост": "Всичко щеше да се получи много по-живо и силно, ако беше по-сбито".
Днес романът за Гражданската война се смята за едно от най-добрите произведения на руската литература на XX век. За него Пастернак е удостоен с Нобелова награда за литература. В СССР обаче той не само не е отпечатан до перестройката, но и подлага автора на истински тормоз.
Редакционната колегия на списание "Нови мир", което публикува нови книги, заявява в отворено писмо, че книгата клеветнически представя Октомврийската революция и хората, които "направиха тази революция и изграждането на социализма в Съветския съюз". Нобеловата награда е наречена политическа акция. Според "истински съветските" редактори наградата е свързана "с антисъветския шум около романа" и по никакъв начин не отразява "литературните качества на творбата на Пастернак".
В пуританските Съединени щати цели четири издателства отказват да отпечатат такъв "еротичен роман".
Много от тях се опасяват от неприятни последици за репутацията си и дори от възможни съдебни дела. В същото време вежливите откази на писателя са придружени от много положителни отзиви. Осмеляват се да отпечатат романа само във Франция, а шефът на издателството се възхитил как авторът "е успял да пренесе руската литературна традиция в съвременната английска проза".
Книгата има всички шансове да остане незабелязана, но около нея се разразява полемичен скандал в британската преса. От страниците на The Times Греъм Грийн препоръчва "Лолита" като една от най-добрите книги на 1955 г., но редакторът на Sunday Express Джон Гордън парира колегата си, наричайки я "най-мръсната книга" и "откровена порнография".
В много страни романът за връзка на възрастен мъж с непълнолетно момиче отдавна е забранен. Разпространението на книга, в която педофилията е изобразена толкова естетично (и почти оправдано), се смята за вредно и дори опасно. Книгата е забранена и във Франция след първото ѝ публикуване, но по-късно по съдебен път издателят си връща правото да я публикува.
В СССР, разбира се, книгата също е забранена. Самият Набоков иронизира, че му е трудно да си представи какъв режим и цензура в неговата родина биха позволили романът да бъде публикуван.
Въпреки това тя се разпространява активно в самиздат – а алюзии за "Лолита" се появяват в творчеството на известните поети Андрей Вознесенски и Евгений Евтушенко. Романът не е отпечатан и заради "перверзията", но и заради личността на самия автор. Съветската преса критикува текста на Набоков, че е "изпълнен със снобизъм и предназначен за любопитните буржоа". През 1970 г. "Литературная газета" публикува статия, в която нарича "Лолита" продукт на емигрант, предал и продал родината си. И вестникът получава много гневни писма от хора, които са прочели този "роман на белия емигрант Набоков" и призовават да го обявят за международно издирване.
А през 1989 г. "Лолита" е публикувана в СССР, с което предизвиква истински бум.
Внимание! Всяко пълно или частично копиране на материали на Russia Beyond без писмено разрешение и директен линк към оригиналната публикация на Russia Beyond, включително от други електронни ресурси, ще се смята за грубо нарушение на Закона за защита на интелектуалната собственост на Руската федерация. Russia Beyond и медийният холдинг RT си запазват правото да реагират на подобни нарушения в различни държави, включително по съдебен ред.
Абонирайте се
за нашия електронен бюлетин!
Получавайте най-добрите статии от седмицата направо в пощата си