Защо болшевиките разстрелват бащата на съветската кавалерия?

Този легендарен командир е наричан "първата шашка на Републиката". Борис Мокеевич Думенко е известен сред историците със създаването на съветската кавалерия. Изглежда сякаш го чака дълга и успешна кариера. Но през 1920 г. Думенко внезапно е арестуван и разстрелян. Какво се случва?

Легендарен кавалерист

Борис Думенко се присламчва към болшевиките на практика веднага след идването им на власт. Бившият охранител от конно-артилерийския полк на царската армия в началото на 1918 г. организира на река Дон кавалерийски партизански конен отряд и се присъединява към борбата срещу контрареволюционните бели сили в Южна Русия. Именно тук по земите на непокорното донско казачество се водят едни от най-важните битки от Гражданската война.

Думенко не просто създава един от първите кавалерийски отряди в Червената армия. Той изиграва немалка роля в това на основата на подобни неголеми отряди да се разгърнат големи кавалерийски съединения и така се създава мощна "червена" конница.

Като храбър мъж Борис Мокеевич последователно командва кавалерийски полк, бригада, дивизия и корпус. "Решенията вземаше бързо. Ръководеше боя пряко", спомня си за него колегата му от службата Алексей Терешченко: "Ще покаже кой къде да бие, къде да излезе, и сам ще се хвърли в пъкъла".

Думенко е награден с орден "Червено Знаме" и неколкократно получава хвалби за победите си не само от своето непосредствено ръководство, но дори от Ленин. "Предайте поздравите ми на героя на 10-та армия другаря Думенко и неговата смела кавалерия, покрила се със слава при освобождението на Великокняжеская от веригите на контрареволюцията", гласи телеграма от държавния глава от 4 април 1919 година.

Заобиколен от врагове

Ако на бойното поле Борис Думенко се чувства като риба във вода, то във вътрешните интриги далеч не е толкова силен. С прямотата си и липсата на гъвкавост знаменитият кавалерист лесно трупа врагове. Дори за председателя на Революционния военен съвет на Републиката Лев Троцки, създател и ръководител на всички въоръжени сили, той открито казва, че е дилетант, който не разбира много от военни въпроси.

Особено напрежение има в отношенията му с политическите работници – комисарите, които в подразделенията се занимават не само с идеологическото възпитание на личния състав, но имат и пълномощия да се месят в разработката на военните операции. Думенко рязко и открито критикува за това, че пречат на воюването, издават нелепи наредби и при това стоят в щаба в тила.

Думенко залавя комисаря на 2-ра планинска бригада Пескарьов, че заедно с войниците краде спирт от ЖП цистерните и като го наругава сериозно, го заплашва, че ще го съди. Спечелва си гнева на началника на политотдела Ананин, като отказва да го назначи като комисар на корпуса. Борис Мокеевич препречва пътя и на началника на спецотдела Карташов, като застава против дейността на последния около издирването на "врагове на народа" в подразделенията му.

Думенко се сдобива с врагове и сред военноначалниците, сред които са бъдещите маршали на Съветския съюз Климент Ворошилов и Семьон Будьони. С Будьони, който по едно време служи като негов заместник, имат отдавнашно съперничество и силна непримирима вражда. Следват подобен курс: и двамата присъстват в създаването на кавалерията на Червената армия, израстват от командири на малки отряди до ръководители на големи съединения. И двамата кавалеристи не просто изясняват отношенията си пред хора, но дори стигат до там да си отказват помощ на бойното поле.

Има непотвърдена версия, че когато са служили заедно, Думенко е настоявал публично да бичуват Будьони за изнасилването на селянка от неговите подчинени войници. Семьон Михайлович никога не му прощава.

Подсъдим

В Москва пристигат многобройни жалби и донесения, че Думенко всъщност е антисъветчик, тайно унищожава комунистите в подразделенията си и се готви да мине на страната на врага. След като неизвестен извършител убива изпратения в корпуса комисар Микеладзе (с който Борис Мокеевич изначално има добри взаимоотношения), командирът и щабът му са арестувани на 23 февруари 1920 година.

Думенко е обвинен в провеждане на антисъветска и юдофобска политика, в създаването на смущения в работата на комисарите и военния революционен трибунал. Същият този Пескарьов докладва, че Думенко в негово присъствие е свалил от гърдите си ордена "Червено Знаме" и възкликнал: "Не ми трябва това от евреина Троцки".

Освен това се твърди, че обвиняемите "не просто не провеждат утвърдените от централната съветска власт разпореждания за редовната армия, но с действията си развиват духа на партизанщината в частите на конния корпус, не се борят с достатъчна енергия с грабежите, незаконните реквизиции и насилието над мирното население, пиянстват и поощряват пиянството сред подчинените си началници и редовите червеноармейци".

Борис Думенко смята целия съдебен процес за някакво недоразумение. Докато е в заточение, той подготвя телеграма до Ленин: "Аз първи вдигнах червеното знаме на борбата за идеите на трудовия народ на Дон и Кубан. Създадох не една доброволческа част... Нямам престъпления, горчиво и обидно е как честните борци-революционери изнемогват във влажния, студен затвор. В името на справедливостта ви моля да се отзовете." Но така и не я пращат в Москва.

Забвение

Въпреки че вината на Думенко и съратниците му така и не е доказана, те все пак са осъдени и разстреляни на 11 май 1920 г. в покрайнините на Ростов на Дон.

След екзекуцията името на Борис Мокеевич започва да се изтрива от летописите на Гражданската война. Много от победите и заслугите му по създаването на съветската кавалерия се приписват на Семьон Будьони, с което последният тихо се съгласява.

Военачалникът Иля Дубински си спомня как през 1928 г. на банкет става дума за легендарния кавалерист: "На випуска на академията (Военната академия "Фунзе" – бел. ред.) някакъв дявол ме накара да вдигна чаша за 'героя на съветската конница Думенко'. Сталин се намръщи - в края на краищата Думенко беше застрелян през 1920 г. не без негово знание. Всички викнаха по мен – Будьони, Тимошенко. А Сталин каза: 'Да, тогава избързахме...'".

През 1964 г. делото на Думенко е преразгледано и той е посмъртно реабилитиран. Един от малкото, които застават категорично против това, е маршал Семьон Будьони.

Вижте още кои са петимата най-близки другари на Сталин и тяхната съдба след смъртта на вожда!