Защо Наполеон става един от главните персонажи в руското минало

През 1806 г. заклейменият от Светия синод "враг на света и благословената тишина" Наполеон Бонапарт е причислен към гонителите на Църквата Христова. Това се случва на фона на формирането на Третата антинаполеонова коалиция и очевидно набъбващия сблъсък между руската армия и французите. В тези условия руските идеолози решават да придадат на бъдещата война свещен характер. Но през 1807 г. Русия и Франция сключват мир в Тилзит и чак до 1812 г. официална Русия като че ли е "забравила" за Наполеон-Антихриста – но не и народът.

Поетът Пьотр Вяземски записва разговор между драма руски мъже за Тилзитската среща на императорите, провела се на сал насред р. Неман. "Как така нашият баща, православният цар, можа да реши да се срещне с този нехристиянин?", казва единият. "Ама как не разбираш, братко – нашият баща именно затова е приготвил сала, за да може първо да покръсти Бонапарт в реката, а след това да го допусне пред своите светли царски очи", отвръща другият.

Подражават на гения, ненавиждат врага

В същото време по-възрастното поколение, което още помни дружбата на император Павел Петрович с Наполеон, цени французина по свои собствени причини. За тях Наполеон, който смята Френската революция от 1789 г. за главното събитие на живота си, е реставратор на френската монархия и олицетворение на силната самодържавна власт. В имението на възрастните роднини на поета Афанасий Фет още от края на XVIII г. виси портрет на Наполеон, който е прибран в зимника чак след 1812 година.

Като цяло, за тогавашните руснаци образът на Наполеон има две страни. Както пише ветеранът от войната през 1812 г. Иля Радожицкий (1788-1861), Наполеон е "враг на всички нации в Европа", но в същото време е и "гений на войната и политиката". Затова "подражават на гения, а ненавиждат врага".

Конец победам! Богу слава!
Низверглась адская держава:
Сражен, сражен Наполеон!..

– пише през 1814 г. Николай Карамзин. "Исчез, как утром страшный сон" – ще продължи след него 15-годишният Александър Пушкин в стихотворението си "Възпоминания в Царско село".

Но с времето отношението на Пушкин към Наполеон се променя. През 1824 г. Пушкин нарича Бонапарт "чудодеен посетител на Земята". Накрая, в "Евгений Онегин" (1823-1830) Пушкин дава на императора окончателната си оценка: "За нас са нули всички други,//а единиците сме ний.// Наполеоновци сме строги - //а милионите двуноги //са все оръдия за нас…".

В творчеството си Пушкин живо отразява промяната в отношението на руското общество към Наполеон. До голяма степен за това повлиява последната част от живота на Бонапарт – образът на Наполеон като затворник на остров Света Елена добавя голяма доза романтика към тази история. След смъртта на Наполеон (5 май 1821 г.) чертите на "злодея" в образа му започват да изчезват.

Руският култ към Наполеон

В една епоха, в която, по спомените на известния адвокат Анатолий Кони, по улиците на Петербург се разхождат италианци органомелачи, чиито инструменти са украсени с фигурки на умиращия в леглото Наполеон и плачещите около него генерали, самото име на "Наполеон" става нарицателно. Писателят Александър Дружинин нарича Гьоте "умствения Наполеон на нашия век", а Александър Херцен пише, че Байрон е "Наполеон на поезията"…

Още през 1897 г. историкът Василий Ключевски пише: "В днешно време все по-често срещаш гимназисти, които ходят с изражение на Наполеон I, макар че в джоба им се крият бележници, пълни с двойки". Основните събития от биографията на Бонапарт също придобиват статут на мемета – например княз Андрей Болконски в романа "Война и мир", написан от Толстой през 1863-1869 г., пита: "Но де? Как ще се прояви моят Тулон?". Обсадата на Тулон (септември – декември 1793), защитаван от френските роялисти с подкрепата на британците, е първият мащабен подвиг на допреди това неизвестния капитан-артилерист Бонапарт. Оттогава думата "Тулон" става метафора за момент на блестящо начало на кариерата.

В същото време върху изучаването на основните кампании на Наполеон, по спомените на генерал Алексей Игнатиев, "се превръща в основата на академичното военно образование" в руската армия през XIX-XX век. Познаването на основните етапи от биографията на Бонапарт става задължителен елемент от образованието на всеки културен човек.

И накрая, самият Николай II, както пише историкът Сергей Секирински, "докато говори с френския посланик Морис Палеолог в царскоселската библиотека, на масата, на която има дузина книги, посветени на Наполеон, признава, че изпитва 'култ към него'". И това се случва през 1917 г., когато крахът на Руската империя вече на практика е неизбежен! Царското увлечение към наполеонизма вече го е отвело далеч.

Един от малцината, които са против възвеличаването на Наполеон през онези години, е художникът Василий Верешчагин. През 1895-1896 г. в Москва и Петербург се провеждат изложби на неговия цикъл от картини "Наполеон в Русия", в които Верешчагин се стреми "да покаже великия национален дух на руския народ", както и "да свали образа на Наполеон от пиедестала на герой, на който е издигнат". На картините от цикъла Бонапарт изобщо не е представен като тържествуващ герой. Той безуспешно се надява да получи ключа от Москва, очаква новината за мирен договор в Петровския дворец в мрачен ступор или пък, изглеждащ комично в унгарско палто и шапка, броди с пръчка в ръка пред отстъпващата, някога велика армия.

"Нима сме свикнали да виждаме такъв Наполеон", пита публиката с удивление. Ракурсът, който възприема Верешчагин, не се радва на особена популярност – сред богатите руснаци дори не се намират купувачи на цикъла от картини. Едва в навечерието на юбилея от Отечествената война през 1912 г. царското правителство, под натиска на обществото, изкупува цялата серия от цикъла на Верешчагин.

В епохата на Февруарската революция от 1917 г. митът за Наполеон – възстановяването на монархичното управление от дотогава неизвестен герой от народа – се възражда в образа на Александър Керенски: "И кто-то, упав на карту, // Не спит во сне. // Повеяло Бонапартом // В моей стране" – пише за него Марина Цветаева. Руснаците, преживявайки своята собствена революция, не могат да не я асоциират с най-знаменитата революция от миналото – Великата френска, което на свой ред предизвиква бум на интереса към образа на първия консул. Сред новите "Наполеоновци" са революционерът Борис Савинков и един от ръководителите на Бялото движение Лавр Корнилов. Както казва в онези дни Александър Блок: "Десните (кадетите и безпартийните) пророкуват Наполеон (някои първи, други – трети)".

Но октомврийската революция и нейните последствия изобщо не се вписват в мита за Наполеон и той е забравен за дълго време. Образът на Бонапарт е върнат към живот във времената на Сталин.

Наполеон в СССР

През 1936 г. излиза книгата на историка Евгений Тарле "Наполеон", която и до днес си остава една от най-популярните биографии на Бонапарт в Русия. Изобилстващ от исторически догадки и неточности, трудът на Тарле отново възражда романтичния и дори мистичен образ на Наполеон – герой, на когото съдбата едва ли не е предопределила световна слава. "Всички – и големи, и малки, условия се стичаха така, че го носеха неудържимо към висините, и всичко, което правеше той или което се случваше дори извън него, работеше в негова полза", пише Тарле. Сергей Секерински директно определя тази книга като "политическа поръчка" – именно след излизането ѝ, независимо от разгромяващите рецензии, на Тарле му е върнато званието академик на АН на СССР.

От началото на Великата отечествена война образът на Наполеон, съвсем естествено, отново започва да се споменава в контекста на агресор, но той вече "не е страшен" – той е победен и сравняването му с Хитлер цели да вдъхнови и обнадежди народа и личния състав на армията. "Не за първи път на народа ни му се налага да си има работа с агресивен, арогантен враг. Навремето народът ни отвърна на похода на Наполеон в Русия с Отечествената война и Наполеон претърпя поражение и стигна до своя крах. Същото ще се случи и с арогантния Хитлер, който обяви нов поход срещу нашата страна", казва народният комисар на въшните работи Вячеслав Молотов в речта си на 22 юни 1941 г., в деня на началото на войната.

По-късно контранастъплението край Москва през 1941-1942 г. официалната пропаганда сравнява с поражението и отстъплението на наполеоновската войска през есента на 1812 година. В същата тази 1942 г. се навършват 130 години от Бородинската битка. "Война и мир" отново става едно от най-препрочитаните произведения. Това сравнение, естествено, идва наум не само на руснаците. Немският генерал Гюнтер Блюментрит (1992-1967) пише, че край Москва през 1941 г. "споменът за Великата армия на Наполеон ни преследваше като привидение. Все повече ставаха съвпаденията със събитията от 1812 година…"

Самият Хитлер смята за нужно да отговори на тези настроения в армията си. В реч в райхстага на 26 април 1942 г. Хитлер, в желанието си да докаже, че войниците на вермахта са по-мощни от армията на Наполеон, подчертава, че Наполеон се е сражавал с Русия при температура от -25°, а войниците на вермахта – при -45° и дори -52°! Хитлер е убеден също, че именно отстъплението е погубило Наполеон – а немската армия има строга заповед да не отстъпва. Немската пропаганда се стреми да се "дистанцира" от историята на Наполеон.

А в СССР след войната митът за Бонапарт отново става обект на критики. Прекалено опасна е фигурата на Георги Жуков – главния герой на войната. В своя дневник художничката Любов Шапорина, възхищавайки се на Жуков – този "най-велик военачалник в руската история", пише директно: "Ще доживеем ли 18 брюмер?” (10 март 1956 г.) с надеждата, че Жуков ще възстанови стария "буржоазно-демократичен" ред.

Нищо чудно, че в обвиненията, отправени към Жуков от партийното ръководство през 1957 г., се повтаря думата "бонапартизъм", която прозвучава по негов адрес още през 1946 година. "Брюмер" така и не се случва – немилостта на Хрушчов към Жуков се оказва последната за него и той така и никога не се завръща към политическа дейност. А какво се случва с образа на Наполеон?

В годините на късния СССР и постсъветска Русия френският император окончателно си печели място на книжните рафтове – под формата на порцеланови бюстове и исторически трудове. Нито официалната пропаганда, нито опозиционните идеолози не използват активно образа на Бонапарт – нещо, което не може да се каже за копирайтърите, които продължават успешно да го експлоатират като неотменна част от руското историческо самосъзнание.

Последната крупна поява на Наполеон на руските екрани е образът му в поредица от рекламни клипове, озаглавени "Световна история. Банк Империал", заснети през 1992-1997 г. от Тимур Бекмамбетов. В два от клиповете, превърнали се в класика на руската реклама, е използван образът на Бонапарт и то в положителна светлина. В първия, наречен "Барабан", императорът демонстрира хладнокръвие и безстрашие на бойното поле. Във втория – "Наполеон Бонапарт" – създателите отдават почит на уменията на Наполеон да приема и победите, и пораженията с достойнство. В клипа е показано безславното бягство на Наполеон в Париж, след като армията му прекосява Березина. "Исках само да зърна моя император", казва на Наполеон възрастна французойка, след като догонва каретата му. В отговор Бонапарт дава на жената монета със своя портрет и казва: "Тук изглеждам много по-добре".

А знаехте ли, че Наполеон Бонапарт замалко да стане руски офицер?