Бъдете в час!
Последвайте канала на Russia Beyond в Telegram за още ексклузивно съдържание
Повечето брутални екзекуции при царуването на Иван Грозни (1530-1584) трябва да се изпълняват в присъствието на най-приближените му охранители. През 1570 г. бившият отговорник за външните отношения на Москва Иван Висковатов е екзекутиран за измяна: най-близките опричници на царя се редуват да режат крайниците на Висковатов и да разчленяват тялото му.
През 1698 г. Петър I лично екзекутира петима охранители като част от масова екзекуция след бунт в Москва. Неговите министри – князовете Ромодановски, Голицин и Меншиков също се пробват като палачи. Но защо царят и приближените му се налага да вършат тази мръсна работа сами? Със сигурност, не всички членове на руския елит са родени садисти?
Репродукция на гравюрата "Екзекуция на стрелци от 1698 г." от книгата на Йохан Корб "Дневник от пътешествието в Московската държава на Игнатий Христофор Гвариент, посланик на император Леополд I при царя и велик княз Петър Алексеевич през 1698 г."
Михаил Успенски/SputnikВ Русия дълги години няма професионални палачи. Преди Москва да стане държава, екзекуциите се извършват от войници под командването на руските князе. Тази практика продължава до XVI век. По-късно обаче, през 1649 г., е въведено Съборното уложение (първото печатно издание на законите на Руското царство), което поражда нуждата от професионални палачи, които да изпълняват не толкова смъртни присъди, колкото телесни наказания.
На 16 май 1681 г. Болярската Дума издава заповед всеки градски войвода (главата на местната администрация) да наеме палачи от редиците на местните. Ако няма кандидати, палачът се избира произволно измежду т.нар. "скитници", "така че да няма нито един град без палач". Годишната заплата е 4 рубли – не е много и е по-малка от тази на войник в армията, която е 6 рубли (в онези години една вечеря струва 0,04-0,05 рубли).
Очевидно, законът предполага палачите да си изкарват прехраната и по друг начин – роднините на осъдените на бичуване или бой с камшик са готови да си платят, за да може палачът да е по-благосклонен или пък да пропусне наказанието. Тази практика е описана подробно от Фридрих Зайдер – свещеник, осъден на бой с камшик и заточение по време на царуването на Павел I, защото поръчва забранени книги от чужбина.
"Заведоха ме до стълба, на който завързаха ръцете и краката ми. Когато палачът хвърли колан около врата ми, за да върже краката ми и да извие гърба ми, той го затегна толкова силно, че извиках от болка. След като приключи с подготовката и оголи гърба ми, за да ме бие, палачът се приближи до мен. Очаквах да умра при първия удар… Изведнъж нещо изсвистя във въздуха. Беше звука на камшика – най-ужасният камшик от всички. Без да докосват тялото ми, ударите едва докосваха колана на панталоните ми".
Палачът е подкупен от доброжелатели, затова Фридрих Зайдер е "екзекутиран" само привидно. Подобни подкупи компенсират ниската заплата на палачите – много затворници имат роднини, които искат те да останат живи (ударите могат да причинят смърт). И все пак, няма много кандидати да станат палачи: руското общество не обича този жесток занаят.
Православната църква презира палачите. Според православните възгледи палачът е избрал алчността пред милостта. Така че практикуващите тази професия нямат право да вземат причастие или други православни тайнства. Отбягват ги и обикновените хора – те живеят изолирано от обществото, за което да се яде на една маса с тях или да имаш палач за приятел е неприлично.
През 1740-те има сериозен недостиг на палачи, така че Сенатът вдига заплатата им на 9,5 рубли. При царуването на Павел I надницата е повишена на 20 рубли, но това не помага – много малко хора искат да практикуват тази професия. През 1805 г. правителството позволява палачите да бъдат набирани от средите на самите затворници – но само такива, които са осъдени за дребни престъпления – дезертьори, крадци, измамници и т.н.
Повечето затворници, заточени в Сибир, подлежат на бой с камшик и жигосване, преди да напуснат Централна Русия, – и без палачите това не може да се направи, така че през 1810-те почти всички палачи се "вербуват" по този начин. Това всъщност спестява пари – волнонаемните палачи искат пари, а палачите от средите на затворниците получават заплата само от време на време – позицията им на практика не им дава почти никакви права.
Повечето палачи са затворници, затова те живеят в затвора… На тях обаче им е дадена по-голяма свобода – много от тях работят като обущари или шивачи. Но все пак им се налага да подобрят уменията си, така че ги карат да правят манекени от дърво и да се упражняват върху тях. Обучението отнема около година ежедневни часове. Затова палачите прекарват дълго време като чираци – учат се да гледат екзекуции, да не обръщат внимание на кръвта и виковете и т.н.
В началото на XIX в. в Русия има толкова малко палачи, че те пътуват в "командировки" в различни региони – в затворите в някои части на страната няма нито един палач. Когато пристигне командированият палач, обикновено вече има "натрупани" няколко десетки души, очакващи своето наказание. Палачът остава за ден-два, за да си свърши работата, и тръгва към следващия град. Но когато се налага да се накажат стотици или дори хиляди хора, тези командировки траят цели месеци.
Художникът Лаврентий Серяков си спомня как обикновено протича една екзекуция през XIX век. "Обикновено в земята се вкопава кон (гимнастическият уред). Двама палачи се разхождаха наоколо – младежи на около 25 години, добре сложени, мускулести, широкоплещести, в червени блузи, плисирани панталони и мърляви ботуши. Наоколо обикалаяха казаци и войници от резервния батальон, а зад тях бяха струпани роднини на осъдените".
"Около 9 ч. осъдените пристигнаха на мястото на екзекуцията – 25 души. Един по един ги слагаха на коня. Първият бе осъден на 101 удара с камшик. Палачът отстъпи 15 крачки от коня, след това бавно започна да се приближава към осъдения, като камшикът се влачеше в снега. Когато палачът бе съвсем близо, той размаха камшика с дясната си ръка, чу се свистене във въздуха, а след това нанесе удар. Стори ми се, че палачът нарани осъдения много тежко още с първия удар, защото, след всеки удар, той избърсваше цяла шепа кръв от камшика с лявата си ръка. При първите удари обикновено екзекутираният издаваше заглушен стон, който скоро спираше, а след това ги накълцваха като месо. След 20-30 удара палачът се приближаваше към бутилка, оставена в снега, сипваше си чаша водка, изпиваше я и се връщаше на работа. Всичко това се правеше много, много бавно."
На 17 април 1863 г. император Александър II забранява телесните наказания (осакатяване, бой с камшик, жигосване и т.н.) в Русия. Така че малкото останали затворници-палачи просто са върнати в затвора, за да доизлежат присъдите си. През април 1879 г., след като окръжните военни съдилища получават право да издават смъртни присъди в армията, има само един палач за цяла Русия – човек на име Фролов. Той пътува от град на град с военен ескорт, за да беси осъдените.
Внимание! Всяко пълно или частично копиране на материали на Russia Beyond без писмено разрешение и директен линк към оригиналната публикация на Russia Beyond, включително от други електронни ресурси, ще се смята за грубо нарушение на Закона за защита на интелектуалната собственост на Руската федерация. Russia Beyond и медийният холдинг RT си запазват правото да реагират на подобни нарушения в различни държави, включително по съдебен ред.
Абонирайте се
за нашия електронен бюлетин!
Получавайте най-добрите статии от седмицата направо в пощата си
