Бъдете в час!
Последвайте канала на Russia Beyond в Telegram за още ексклузивно съдържание
През май 1933 г. над 6000 репресирани са свалени от баржи на малък необитаем остров на сибирската река Об. Под постоянния надзор на охраната тези така наречени "социално вредни и изпаднали елементи" от съветското общество чакат да бъдат изпратени още по на изток, за да бъдат настанени в специални трудови селища.
Почти цял месец хората се оказват захвърлени на малко парче земя на практика без каквото и да било препитание. Съвсем малко време е достатъчно, за да накара някои от тях да престъпят чертата и да започнат да ядат своите събратя по нещастие...
Всичко започва с възраждането на паспортната система в Съветския съюз, премахната след революцията от 1917 година. Тогава болшевишкото ръководство умишлено се отказва от паспортите като средство за контрол на движението на населението в страната. Считало се е, че съветският човек може да живее и работи навсякъде, където реши за необходимо.
Всъщност се оказва, че селските маси, изпитали всички трудности на съветската икономическа политика (борбата срещу богатите селяни и частната собственост, създаването на колективни ферми и т.н.), започват да се стичат в градовете в търсене на по-добър живот. Това пък създава остър недостиг на недвижими имоти, толкова необходими за подслоняването на основната опора на властта - пролетариата.
Именно работниците стават основната част от населението и от края на 1932 г. започват активно да им издават паспорти. Селяните (с редки изключения) са нямали право на тях (до 1974-а!).
Наред с въвеждането на паспортната система в големите градове на страната започва чистка на "нелегални имигранти", които са без документи, а следователно и без право да бъдат там. Освен селяни биват задържани всякакви "антисъветски" и "изпаднали елементи". Това са спекуланти, скитници, просяци, проститутки, бивши свещеници и други категории от населението, които не се занимават с общественополезен труд. Имуществото им (ако е имало такова) е реквизирано, а самите те са изпратени в специални селища в Сибир, където могат да работят за благото на държавата.
Ръководството на страната е очаквало, че така с един куршум ще убие два заека. От една страна прочиства градовете от родени в чужбина и враждебни елементи, а от друга – заселва почти безлюдния Сибир.
Сътрудниците на милицията и на службата за държавна сигурност ОГПУ толкова ревностно правят хайки, че не се церемонят и задържат на улицата дори и хората, които са получили паспорт, но в момента на проверката той не е бил у тях. Сред "нарушителите" е можел да се окаже студент, който отива на гости на роднини, или пък шофьор на автобус, излязъл от дома за цигари. Арестуват са дори и началника на едно от московските отделения на милицията и двамата синове на прокурора на град Томск. Бащата успява бързо да ги освободи, но далеч не всички задържани по погрешка са имали високопоставени роднини.
На са правени щателни проверки на "нарушителите на паспортния режим". На практика веднага ги признават за виновни и са ги пращат в трудови селища в източната част на страната. Особен трагизъм придава на ситуацията фактът, че заедно с тях в Сибир пращат и престъпници рецидивисти, подлежащи на депортация във връзка с разтоварването на препълнените затвори в европейската част на СССР.
Широка известност придобива печалната история на една от първите групи от тези принудително спецпреселени, наречена Назинската трагедия.
Над 6000 души са свалени през май от баржа на неголям безлюден остров на река Об недалече от село Назино в Сибир. То трябва да стане техен временен пристан, докато се решат въпросите с тяхното ново постоянно местожителство в специалните селища, защото те се оказват неподготвени да приемат толкова голям брой репресирани.
Хората са облечени в дрехите, с които са били, когато милицията ги е задържала на улиците на Москва и Ленинград (Санкт Петербург). Нямат нито спално бельо, нито каквито и да били инструменти, за да могат да си направят временно жилище.
На втория ден излиза вятър, а след това сковава студ, който скоро се сменя с дъжд. Беззащитни пред капризите на природата, репресираните могат само да седят пред огньове или да бродят из острова в търсене на кора и мъх – за препитанието им никой не се погрижил. Едва на четвъртия ден им докарват ръжено брашно, което раздават по няколкостотин грама на човек. След като получават тези трохички, хората бягат до реката, където разбъркват брашното във вода в шапки, партенки, сака и панталони, за да изядат бързо това подобие на каша.
Броят на смъртните случаи сред специалните преселници бързо нараства до стотици. Гладни и замръзнали, те или заспиват направо до огъня и изгарят живи, или пък умират от изтощение. Броят на жертвите също нараства поради бруталността на някои от пазачите, които пребиват хора с прикладите на пушките. Бягството от "острова на смъртта" е невъзможно - той т заобиколен от картечни разчети, които незабавно застрелват опитващите се да го напуснат.
Първите случаи на канибализъм на Назинския остров стават факт само десетина дни след пристигането на острова на репресираните. "Границата преминават" криминалните престъпници. Свикнали да оцеляват в сурови условия, те се обединяват в банди, които тероризират останалите.
Жителите на близкото село стават неволни свидетели на кошмара, който настава на острова. Селянка, която по онова време е била само на 13 години, си спомня как едно красиво младо момиче е ухажвано от един от пазачите: "Когато той си отиде, хората хванаха момичето, вързаха го за дърво и го заклаха, ядейки всичко, което можеха. Те бяха гладни и искаха да ядат. По целия остров можеше да се види как късат човешко месо, режат го и го увесват по дърветата. Поляните бяха покрити с трупове".
"Избирах такива, които вече не са живи, но още не са и мъртви", казва по-късно при разпити обвиненият в канибализъм някой си Углов: "Вижда се, че си отива, все едно след ден-два ще ритне камбаната. Така че ще му е по-леко да умре... Сега, веднага, да не се мъчи още два-три дни".
Друга жителка на село Назино Феофила Билина си спомня: "Пратиха у нас депортирани. Веднъж при нас беше възрастна жена от Острова на смъртта. Транспортирали я поетапно... Видях, че прасците на краката възрастната жена ги нямаше. На въпроса ми тя отговори: "Отрязаха ми ги и ги изпържиха на Острова на смъртта". Цялата плът на прасците беше отрязана. Краката ѝ замръзваха и жената ги завиваше с парцали. Тя можеше да се движи сама. Изглеждаше старица, но в действителност беше в началото на 40-те".
След месец изгладнелите, болни и измъчени хора, преживяващи с редките и крайно малки хранителни дажби, са евакуирани от острова. За тях обаче бедствията не свършват с това. Те продължават да умират в неподготвените студени и влажни бараки на сибирските специални селища, в които получават все така оскъдна храна. В крайна сметка през цялото време на това дълго пътуване от 6000 души живи остават малко над 2000.
Никой извън пределите на района така и нямаше да научи за случилата се трагедия, ако не бе инициативата на инструктора на Наримския окръжен комитет на партията Василий Величко. Той е изпреден в едно от трудовите спецселища през юли 1933 година, за да направи репортаж, който да покаже колко успешно се превъзпитават "изпадналите елементи", но вместо това се отдава напълно на изследване на случилото се.
Величко праща в Кремъл подробния си отчет, основаващ се на свидетелствата на десетки оцелели. Документът предизвиква бурна реакция. Специалната комисия, пристига в Назино, провежда щателно разследване и открива на острова 31 масови гроба с 50-70 трупа във всеки от тях.
Над 80 спецзаселници и охранители са изправени пред съда. От тях 23-ма получават най-строгата присъда за "мародерство и изтребление", 11 души са разстреляни за канибализъм.
След приключването на следствието обстоятелствата по делото са засекретени, както и отчетът на Василий Величко. Той е свален от длъжност инструктор, но срещу него не са предприети никакви по-нататъшни санкции. Става военен кореспондент и отразява събитията през цялата Втора световна война, създава няколко романа за социалистическите преобразования в Сибир, но за "острова на смъртта" така и никога не се решава да напише.
Широката общественост научава за Назинската трагедия едва в края на 1980-те, в навечерието на разпадането на Съветския съюз.
Внимание! Всяко пълно или частично копиране на материали на Russia Beyond без писмено разрешение и директен линк към оригиналната публикация на Russia Beyond, включително от други електронни ресурси, ще се смята за грубо нарушение на Закона за защита на интелектуалната собственост на Руската федерация. Russia Beyond и медийният холдинг RT си запазват правото да реагират на подобни нарушения в различни държави, включително по съдебен ред.
Абонирайте се
за нашия електронен бюлетин!
Получавайте най-добрите статии от седмицата направо в пощата си
