Кой е основният враг на Руската империя?

Четири столетия Русия и Османската империя водят кръвопролитна борба за крайбрежието на Черно море, Балканите и Кавказ. От средата на XVI в. до края на Първата световна война двете страни преживяват над 10 войни и въоръжени конфликти. Средно не са минавали и 25 години без войниците на противоборстващите държави да не се срещнат отново на бойното поле.

Първият в историята военен сблъсък между руснаци и турци е през 1541 година. Тогава хан Сахиб I Герай, чието Кримско ханство е политически зависимо от Османската империя, предприема поход срещу Москва. Той се обръща към султана да му помогне като му предостави отряд от еничари и артилерия. Руските войски удържат убедителна победа, "много татари избиват и на турците много оръдия унищожават". 

Южната експанзия на Руското царство, покоряването на Казанското (1552 г.) и Астраханското (1556 г.) ханство, поражда сериозно безпокойство у султан Селим II. Високата порта разбира, че е необходимо възможно най-скоро руснаците да бъдат изтласкани от границите на Османската империя и на зависимия от нея Крим. Военният успех обаче не се усмихва на турците. През 1569 г. с провал завършва опитът им да завземат Астрахан, а през 1572 г. в битката край Молоди, на 50 км от Москва, заедно с войската на кримския хан Девлет Гирей загиват близо 7000 елитни еничари.

Войните от края на XVII и началото на XVIII в. като цяло имат успешен край за руската държава: тя спира експанзията на Османската империя в украинските земи, като запазва Киев и териториите на левия бряг на река Днепър, а също и като завладява през 1696 г. турската крепост Азов на брега на Азовско море и започва създаването на първия редовен военно-морски флот. Прутският поход от 1711-а обаче се оказва студен душ за руснаците, защото при тази операция 80-хилядната армия на Петър I е обкръжена в Молдавия от 200 000 турци и кримски татари. Царят успява да сключи мир с противника и да запази армията, но Азовската крепост е загубена почти за четвърт век.

Една от най-важните войни в историята на руско-турското противоборство е войната от 1768-1774 година. През юли 1770 г. руската ескадра напълно унищожава турския флот в Чесменския залив на Егейско море и така тя завоюва пълно господство в Източното Средиземноморие. "Водата се смеси с кръв и пепел и изглеждаше невероятно скверно. Обгорели трупове на хора плуваха по вълните и пристанището толкова се напълни с тях, че лодките трудно можеха да се разминават", спомня си участвалият в сраженията княз Юрий Долгоруки. 

След триумфа на море идват успехите и на суша: турските армии търпят поражение при Ларга, Кагула и Козлуджа. За известно време в ръцете на руските войски е едно от най-важните пристанища на Османската империя - Бейрут. В края на войната Крим се обявява за независим и се изплъзва от властта на султана (полуостровът ще бъде присъединен към Руската империя през 1783 г.). Заедно с това Русия получава правото да има в Черно море военноморски флот, който може безпрепятствено да преминава през Босфора и Дарданелите.

По време на последвалите военни конфликти чак до средата на XIX в. Русия успешно изтласква отслабената Османска империя от Северното Причерноморие, Кавказ и Балканите. Успешно започва за руските войски и Кримската война 1853-1856 година. В битката при Синоп на 30 ноември 1853 г. руският флот окончателно побеждава турския: 15 кораба са потопени, над 3000 моряци загиват, а командирът на турския флот вицеадмирал Осман паша е заловен. "С искрена и сърдечна радост ви възлагам да кажете на НАШИТЕ смели моряци, че им благодаря за подвига, извършен за славата на Русия и за честта на руското знаме. Радвам се да видя, че Чешме не е забравено в руския флот, че правнуците са достойни за своите прадядовци", пише император Николай I до военноморския министър Александър Меншиков.

"Клането в Синоп", както е наречена тази битка в английската преса, е причината във войната на страната на турците да се включат Великобритания, Франция и кралство Сардиния. Съюзниците се възползват от техническата изостаналост на руската армия и в крайна сметка постигат победа. Едно от най-тежките условия на Парижкия мирен договор, който слага край на войната, е загубата на правото на Русия да поддържа флот в Черно море (ограничението е отменено през 1871 г.).

След като турците жестоко потушават въстанията на християнското население в България и Босна през 1876 и 1877 г. вълна от възмущение обхваща цяла Европа. На 24 април 1877 г. Русия обявява война на Османската империя, чиято цел е освобождението на балканските народи. Въпреки временните трудности, военната кампания на руската армия се развива успешно и през януари следващата година достига до подстъпите към Истанбул. Според условията на сключения в Сан Стефано мирен договор официално е провъзгласена независимостта на Румъния, Сърбия и Черна Гора (които на практика вече отдавна са се изплъзнали от властта на султана), турците отстъпват на руснаците част от териториите в Кавказ и на Балканите, а освен това предоставят автономия на Босна и Херцеговина. Главният резултат от мира е възстановяването на българската държава, включваща обширни територии от Черно до Егейско море. През първите няколко години България трябва да бъде под пряко руско управление. 

Това засилване на позициите на Руската империя на Балканите буди сериозно безпокойство сред западните държави. Под техния дипломатически натиск условията на Санстефанския мир са преразгледани на мирния конгрес в Берлин през лятото на 1878 година. Независимостта на Румъния, Сърбия и Черна Гора е потвърдена, но Босна и Херцеговина вместо автономия получават "временна" окупация от австро-унгарски войски (след по-малко от 20 години регионът официално попада под властта на Виена). Вместо Велика България са учредени едно силно орязано откъм територия васално княжество с център в София и автономна провинция на Османската империя – Източна Румелия. "Европа ни даде само правото да бием турците, да проливаме руска кръв и да харчим руски пари, но изобщо да не извличаме полза нито за себе си, нито за нашите единоверци по собствено усмотрение", пише с голямо съжаление руският посланик в Истанбул Николай Игнатиев. 

Последният въоръжен конфликт в историята на противоборството между двете империи е Първата световна война. Руската армия успява не само да провали плановете на турците да завземат руското Закавказие, но и да преминат в мащабно контранастъпление. Така в началото на 1916 г. войските на генерал Николай Юденич разгромяват 3-а турска армия и завземат стратегически важния град Ерзурум, който открива път за навлизане в дълбочина на османските територии.

Не било обаче съдено руските войски да съкрушат турците. Февруарската революция от 1917-а води не само до падането на самодържавието в Русия, но и до стремителен упадък на руската армия. Турските войски успяват да върнат под своя контрол цяла Източна Анадола и дори да завземат руските Батумска и Карска област. При все това изходът от световния конфликт за Османската империя вече е предрешен и дните на самата Висока порта са преброени.

След края на Първата световна война за бившите непримирими врагове започва необикновен период в двустранните им отношения. Болшевиките оказват подкрепа на Турското национално движение на Кемал Ататюрк в борбата му срещу чуждестранната интервенция. В крайна сметка Съветска Русия и учредената през 1923 г. на останките на Османската империя Турска република дори стават съюзници, макар тази дружба да продължава много дълго.

Разказваме ви още как болшевиките помагат за създаването на съвременна Турция!