Възможна ли е била изобщо емиграцията от СССР?

Следете нашето съдържание чрез иновативната руска услуга Telegram! Всички наши най-нови и актуални текстове пристигат директно на вашия телефон! Ако Facebook откаже да споделя нашите публикации, ние винаги сме с вас в Telegram!

През цялото си съществуване съветската държава се стреми да контролира емиграцията от страната и я използва на принципа на "моркова и тоягата". Докато някои от гражданите ѝ са пращани навън насила, за други напускането на държавата е невъзможно.

Първата вълна

От Руската революция и последвалото формиране на новата съветска държава до разпадането ѝ през 1991 г. има пет различни периода на масова миграция от страната, известни още като "вълни".

С формирането на съветската държава през 1922 г. тя е връхлетяна от масова емиграция на т.нар. бели емигранти – основно руснаци, противопоставящи се на болшевишкото управление.

Първата вълна е и най-масовата в руската история и най-унищожителната за младата държава в икономически и културен план. Броят на хората, избягали от Русия, след като Червената армия побеждава насрещната страна, се оценява на около 2 милиона души.

Много видни професионалисти, включително представители на руската интелигенция, военни, държавни служители, бизнесмени, собственици на земя и всякакви интелектуалци, избират да се разделят с родината си завинаги. Много от тях се установяват успешно в други държави. "Бащата на авиацията" Игор Сикорски, който успешно проектира хеликоптери за американския президент, след като се мести в страната, е само един от тези примери.

След масовия отлив на населението границите на СССР са закрити, което превръща емиграцията в непостижима мечта за мнозина.

Зад Желязната завеса

В ранните дни на СССР все още е възможно той да бъде напуснат, но в края на 1920-те страната вече е стабилно откъсната от останалата част на света. В продължение на десетилетия в очите на съветски власти няма емигранти… има само дезертьори.

През 1935 г. съветските власти, под ръководството на Йосиф Сталин, въвеждат безпрецедентно строги мерки с цел да изкоренят самата мисъл за емиграция от съзнанието  на съветския народ. Според новия закон бягането през граница се наказва със смърт. Нещо повече – роднините на дезертьорите също подлежат на ударите на закона.

Строгият закон е насочен към високопоставени политици, дипломати и офицери от разузнаването, много от които са командировани в чужбина, за да изпълняват служебните си задължения – повечето съветски граждани нямат средствата да избягат от СССР, дори и да искат.

Въпреки жестоките наказания, този период от съветската история е белязан от скандални бягства на ключови фигури от съветския политически апарат и службите за сигурност. Личният секретар на Сталин Борис Бажанов става първият виден дезертьор от СССР и прокарва пътя и за други, които последват примера му: като например съветския разузнавач Игор Гузенко, чиито разкрития предизвикват вълна от страх в Запада; прословутия наемен убиец на Сталин Бохдан Сташински, който оглавява клона на съветската Тайна милиция в Далечния изток; Хенрих Люшков, който бяга в Токио преди началото на Втората световна война; заместник-секретаря на ООН Аркадий Шевченко, който моли американския посланик за убежище през 1975 г.; и прословутия двоен агент Олег Гордиевски, който работи за британското разузнаване МИ6, преди да избяга от СССР през 1985 година.

Някои от дезертьорите са убити в чужбина от съветски тайни агенти, а други доживяват до старост, понякога в постоянен страх от репресии. Никой, обаче, така и не вижда родината си отново.

След смъртта на Сталин и последвалото анулиране на закона, който криминализира семействата на дезертьорите, много видни съветски фигури решават да не се завърнат в СССР, ако им се отдаде шанс да пътуват в чужбина. Много прочути съветски спортисти и културни дейци стават т.нар. "невъзвращенци" – термин, използван за съветски граждани, отказали да се върнат в СССР след пътуване в чужбина.

В капана на СССР

След като емиграцията най-накрая е легализирана в края на 1960-те и началото на 1970-те, хора, които са основно с неруски етнос, виждат в това възможност завинаги да загърбят съветската реалност.

Тъй като, обаче, съветското правителство се страхува, че може да настъпи масов отлив на население, който да подкопае имиджа на социалистическия свят, са въведени задължителни визи за напускане на страната – официално разрешение за миграция от властите.

На практика, за много хора получаването на виза е невъзможно. През 1970-те проблемът става толкова остър, че възниква нов термин за хората, на които са отказани такива визи – "отказники".

В някои случаи властите водят хората до такова състояние, че те са готови на отчаяни действия, само и само да напуснат СССР.

"Нямах почти никакво съмнение, че ще ни арестуват. Но си мислех, че след като излежа присъдата си, ще ми е по-лесно да напусна СССР", споделя Едуард Кузнецов, един от етническите евреи, планирали заговор за отвличане на самолет с цел да избягат от СССР през 1970 година.

Докато едни чакат с години да получат виза за напускане на страната, други са точно в обратната ситуация. В края на 1970-те съветските власти лишават някои от съветските граждани от гражданството им задочно, докато те са в чужбина. Например, виолончелистът Мстислав Ростропович и жена му, оперната певица Галина Вишневская, са лишени от съветското си гражданство, докато са извън страната.

Доста неща се променят, когато Михаил Горбачов въвежда политиката на перестройката. С разширяването на научния и културния обмен и зачестяването на пътуванията в чужбина, правилата за емиграция също се облекчават.

Въпреки степента на либерализация, обаче, основният принцип остава непокътнат: съветските граждани, които искат да емигрират от Съветския съюз, трябва първо да получат изходни визи. Едва след разпадането на СССР през 1991 г. руснаците могат свободно да мигрират в избрана от тях държава.

Разказваме ви повече за Бялата емиграция: защо хиляди руснаци избират България?