Бъдете в час!
Последвайте канала на Russia Beyond в Telegram за още ексклузивно съдържание
В края на XVII в. цар Петър I пристъпва към създаването на военноморски флот и започва масово да привлича чуждестранни специалисти към този мащабен проект. Един от тях е Корнелиус Кройс от норвежкия град Ставангер. Опитният моряк, който, по собствените му думи, в рамките на живота си служи на шестима монарси и три републики, постъпва на руска служба през 1698 година.
В Русия амбициозният капитан успява да стигне до чин адмирал, като по същество е един от бащите на руския флот. С непосредственото му участие е разработено военноморско законодателство, съставени са основните документи около организацията на военноморската служба, а в основания през 1703 г. на брега на Финския залив на Санкт Петербург са издигнати сградата на Адмиралтейството, корабостроителници, отбранителни съоръжения и различни фабрики, обезпечаващи нуждите на военноморските сили.
"Изкусен и трудолюбив, нескучен човек… без такъв човек флотът ни няма да бъде в добро състояние", казва за Кройс друг сподвижник на царя, Фьодор Головин. Именно норвежецът през 1705 г. става първият командващ на руския Балтийски флот, успял с негова помощ да защити от шведите бъдещата столица на Руската империя.
Осем години по-късно в живота на Корнелий Иванович, както наричат Кройс в Русия, настъпва епизод, който за малко да му струва живота. Ескадра под негово командване се разминава с противника близо до Ревел (Талин), като един от корабите, в хода на неуспешно преследване, засяда и е принудително запален. За тази грешка Кройс е осъден на смърт – наказание, заменено със заточение в Казан.
Още през 1715 г. норвежецът е помилван и отново постъпва на служба, но не получава обратно нито една от присъдените му награди. Те са върнати на възрастния адмирал от императрица Екатерина I през 1725 г., чак след смъртта на Петър I.
По време на пътуване до Нидерландия през 1794 г. Корнелиус Кройс успява да вербува на руска служба около стотина офицери и матроси. Един от тях е младият възпитаник на Амстердамския морски кадетски корпус – датчанинът Йонасен Беринг.
В редиците на руския флот Беринг участва във войните срещу Османската империя и Швеция, но му е съдено да се прослави не като военен, а като изследовател. През 1724 г. Петър I решава да организира експедиция до Камчатка и, тъй като има опит на датските китоловни кораби в Северния Атлантически океан, Витус (руското му име е Иван Иванович) е прекрасен кандидат за неин ръководител.
В хода на Първата камчатска експедиция, продължила от 1725 до 1730 г., са изследвани обширни участъци от крайбрежието на Камчатка и Чукотка, а на картата са нанесени над 3500 км от западния бряг на морето, което по-късно ще бъде наречено Берингово. В чест на мореплавателя ще бъде кръстен и проливът между Азия и Северна Америка, през който през 1728 г. минават корабите на датчанина.
През 1740 г. Иван Иванович оглавява Втората камчатска експедиция, при която са проучени крайбрежието на Аляска и Алеутските острови. Беринг, който по онова време вече е на около 60 години, не доживява края на плаването. Той умира от скорбут на 19 декември 1741 г. на един от Командорските острови, който след това също е кръстен на него.
До 1780 г. роденият в гр. Борго (Порвоо във Финландия) Георг Манус Спренгтпортен прави блестяща военна кариера в Швеция. Стига до чин полковник и в различни периоди командва пехотните формирования и елитните леки драгуни.
Спренгтпортен мечтае да оглави цялата шведска войска в родната Финландия, но заради дворцови интриги не само не постига желанието си, но и разваля отношенията си с крал Густав III, който преди това го удостоява с баронска титла.
Георг Манус е принуден да подаде оставка и да напусне кралството. Тогава той кардинално променя политическите си убеждения и започва да радетелства за пълното отделяне на Финландия от Швеция и преминаването ѝ под покровителството на Руската империя.
Представеният от него проект заинтригува Екатерина II, която му предлага да премине на руска служба. В хода на войната против Швеция през 1788-1790 г. генерал-майор от руската армия Спренгтпортен се занимава с пропагандни дейности сред финското население, разработва планове за военни кампании и сам участва в сраженията. През февруари 1790 г. шведите го осъждат задочно на смърт за държавна измяна.
Мечтата на Егор Максимович, както започват да наричат Спренгтпортен в Русия, се сбъдва през 1809 г., когато след последната в историята на двете държави война Финландия минава под властта на руския цар Александър I. Монархът се вслушва в доводите на шведа, който смята, че присъединеният регион трябва да получи широка автономия, и дори го прави първи генерал-губернатор на Финландия.
На надгробния паметник на починалия през 1819 г. и погребан в Смоленското лютеранско гробище в Санкт Петербург Егор Максимович на руски и френски език е гравиран следният надпис: "Със своя талант и заслуги той спечели доверието и особената милост на трима Господари на Русия. Екатерина II, Павел I изразиха това с най-ласкави доказателства. В негова памет император Александър Павлович след смъртта му благослови неутешимата вдовица, която живее с надеждата да се събере със своя съпруг, приятел и благодетел".
Синът на миналия на руска служба шведски полковник Густав Фридрих фон Адлерберг – Едуард Фердинанд, има голям късмет в живота, тъй като е приятел със самия император Николай I. Тази дружба става възможна благодарение на майка му Юлия Баговут, която произлиза от древен норвежки благороднически род и служи в двора като възпитателка на бъдещия монарх.
В периода на управление на по-големия брат на Николай – император Александър I, Адлерберг е в редиците на лейбгвардията на Литовския полк и участва в Отечествената война през 1812 г. и последвалия Задграничен поход на руската армия, като се отличава особено в битките при Бородино, Лютцен и Баутцен.
След възцаряването на Николай през 1825 г. Владимир Фьодорович (както наричат Едуард Фердинанд в Русия) неизменно е част от свитата на императора и е едно от най-доверените му лица. Той съпровожда монарха на неговите пътувания, като изпълнява длъжността началник на походната канцелария. "Генерал-адютант Адлерберг обичах като роден брат", твърди монархът.
Освен това, в продължение на 15 години Владимир Фьодорович оглавява Пощенския департамент, като съществено повишава ефективността на подчиненото му ведомство. Именно при него в Руската империя са въведено пощенските марки.
Адлерберг продължава да се ползва с разположението на властта и по време на управлението на сина на Николай I – Александър I. "Пред вас той нямаше душевни тайни, с вас той делеше и радост, и тъга", казва на Владимир Фьодорович за баща си императорът, възкачил се на трона през 1855 година. "Неговата чиста, прекрасна душа не можеше да не оцени вашите високи достойнства и той, обичайки ви като човек, се радваше, че е намерил приятел у своя поданик…".
Целия си живот Владимир Дал посвещава на проучването на руския фолклор и народен (устен, нелитературен) език, като има поразителни успехи в това поприще. Трябва да се отбележи, че в същото време самият изследовател е син на датски лекар и жена му, която е германка.
След като получава прекрасно образование (всеки от родителите на Дал говори свободно пет езика) Владимир Иванович се пробва в различни области: прави военна кариера, работи като хирург и чиновник за специални поръчения. Къде ли не попада в хода на своите продължителни странства из обширната империя и се интересува от местната култура, като забелязва и записва различни думи от народния език, разпространени единствено в определени региони на страната.
"Човек не може да научи руски, ако седи на едно място, в столицата, а още по-малко ако седи в Петербург", убеден е изследователят. "Това е невъзможно. Нашите писатели трябва от време на време да се проветряват в губерниите и да се ослушват добре наляво и надясно".
Резултатът от дългогодишната работа на Дал е неговото издание "Тълковен речник на живия великоруски език", който се състои от около 200 000 думи и 30 000 пословици. Трудът, който Владимир Иванович непрекъснато доработва до самата си смърт през 1872 година, дава широка представа за живота и бита на руския народ през XIX век.
Освен това, наследството на Владимир Дал включва и обширен пласт от събрани от него народни приказки, песни и огромна колекция от народни лубоци, които оставя на Императорската публична библиотека.
Внимание! Всяко пълно или частично копиране на материали на Russia Beyond без писмено разрешение и директен линк към оригиналната публикация на Russia Beyond, включително от други електронни ресурси, ще се смята за грубо нарушение на Закона за защита на интелектуалната собственост на Руската федерация. Russia Beyond и медийният холдинг RT си запазват правото да реагират на подобни нарушения в различни държави, включително по съдебен ред.
Абонирайте се
за нашия електронен бюлетин!
Получавайте най-добрите статии от седмицата направо в пощата си