Защо съветските хора не ходят по ресторанти?

Ресторант "Плачеща върба". Контрабандисти примамват с хитрост в заведението уважавания съветски гражданин Семьон Горбунков. Целта им е да го напият и да го предадат на прелъстителка, която пък да добави приспивателно в чашата му с вино. И тогава те ще откраднат диамантите, скрити в гипса на ръката му...

Това е сцена от култовия съветски филм "Диамантената ръка" (1969) и тя напълно отразява отношението на повечето съветски граждани (и официалната пропаганда) към ресторантите. Това е убежище на разврата, където се събират изключително престъпни елементи, за да вършат мръсните си дела. И откъде са им парите си? Със сигурност са спечелени с нечестен труд!

В много по-късния филм "Интермомиче" (1989) в ресторанти ходят валутните проститутки, които там "ловят" чужденци. Това отразява и отношението към подобна публика. Щом ходи по ресторанти, значи е бандит или проститутка.

Ресторантите са твърде скъпи

Истината е, че, за да вечеря в ресторант, съветският човек би трябвало да плати една четвърт или дори половината от месечната си заплата. Например в началото на 1980-те години да седнеш в ресторант ти излича около 25 рубли. За сравнение горе-долу толкова е и месечната стипендия за столичните студенти. А средната месечна заплата на лекар е около 120 рубли.

Затова по онова време ресторантите с право се смятат за забавление за елита и за богатите. Обикновените съветски граждани просто не могат да си позволят такъв лукс.

"Бъдещият ми съпруг буквално ме покори, като ме покани на ресторант в средата на 1980-те години", спомня си Олга от Москва. "Той, учен и аспирант, специално отиде на строеж в Хакасия, за да спечели пари, върна се с голяма сума оттам и няколко пъти ходихме на обяд в един от модерните ресторанти на "Калининския проспект" (сега ул. "Нови Арбат")".

Обядът в ресторант е много по-евтин от вечерята. Най-често това е готов ограничен набор от ястия, нещо като модерен бизнес обяд. Но малко хора ходят в ресторанта за обяд.

Прочетете какво по онова време е струвало най-скъпо в ресторантите тук.

В съветските ресторанти трудно се влиза

В СССР има много малко ресторанти. В Москва и Ленинград – малко повече, а в провинциалните градове, като Таганрог например (в съветско време там живеят около 300 000 души), те се броят на пръстите на едната ръка. В малките градове, дори недалеч от Москва, изобщо няма такива заведения. Хората, които искат шикозна вечеря, са принудени за целта да пътуват специално до някъде.

Та и затова е трудно да влезеш в тези малобройни ресторанти. И далеч не всички са допускани в тях. Често само за да влезеш, се налага "да бутнеш нещо" на главния сервитьор, който стриктно оглежда гостите като прави един вид фейсконтрол (на всички "неподходящи" им се казва, че няма места).

Струва си да се отбележи, че ресторантите често изглеждат шикозно, особено по стандартите на съветски човек, който е свикнал с простотата. Например в ресторант "Прага" в Москва има огромен аквариум, който поразява въображението на хората от "хрушчовките".

Вечер винаги има музика на живо и много хора отиват на ресторант, за да потанцуват. Прието е и да се обличаш официално за ресторант, небрежни или твърде просто облечени хора нямат шанс да влязат там.

Ако все пак на човек му излезе късметът и го пуснат, то на сервитьора трябва да се плати допълнително. И за прилична маса, и за добро обслужване, и за сервирането на по-пресни ястия и по-качествени напитки. Филмът "12 стола" (1971) комично изобразява надменни сервитьори, които просто игнорират неплатежоспособни граждани, а след това неохотно приемат поръчката и от време на време казват "такова нямаме-с" ("с" в края на думата през XIX в. се използва като съкращение на обръщението "сударь" или "сударыня" – "господарю" или "господарке", за да се изрази уважение. В нашия случай "с" изразява по-скоро иронично отношение – бел. ред.).

Сервитьорите в ресторантите на практика са божествени създания, които са изтеглили късметлийския билет в живота. Освен заплатата си, те получават солидни бакшиши и имат достъп до кухнята. Обикновено те прибират недокосната храна, останала от големи банкети. Такъв случай е показан във филма "Гара за двама" (1982): сервитьорка предлага да нахрани познатия си, на което той с отвращение пита: "Това огризки ли са?" "Това са остатъци", казва тя хем обидено, хем гордо.

В СССР няма ресторантска култура

"Мога да преброя на пръстите си колко пъти съм бил на ресторант. Няколко пъти на нечия сватба. Просто не ми е минавало и през ума да ходя там. След работа вечеряхме вкъщи. През почивните дни ходехме на обяд при родителите. След това се появиха децата, нямаше с кого да ги оставяме вечер, за да отидем на ресторант", спомня си счетоводителката Елена от Подмосковието. Между другото деца под 16 години просто не се допускат в съветските ресторанти.

Рождени дни, другарски вечери, празници и често дори сватби в съветско време се правят у дома. Изградена е цяла култура на трапезата, приготвят се салати от достъпни продукти, вадят се зимнини, приготвени през лятото. 

Много съветски жители израстват в села или малки работнически селища, идват в градовете, пестят от всичко, за да изхранят семействата си и да се облекат. Ходенето на ресторант се смята за нещо излишно, за някакъв ненужен лукс, дори за нещо неморално. Както казват в същия онзи филм "Диамантена ръка": "Нашите хора не ходят до хлебарницата с такси". Ресторантите влизат в същата категория.

А къде са ходели съветските хора, ако не по ресторанти?

В съветско време човек е можел да хапне в столови, които работят само през деня. Столови с готови ястия по избор има във всички институти, производствени предприятия, библиотеки и т.н. Пълноценният обяд там излиза 50 копейки – 1 рубла (сравнете с 25 рубли в ресторант).

Освен това има малки кафенета, сладкарници с маси, бирени барове и винени барове с плотове. Вече в късната съветска епоха се появяват и барове с коктейли, а към някои от тях има и дискотеки. Има бюфети в театри или например в билярдни зали. Там може да се поръча коняк, ядки, сандвич или десерт.

Но кой все пак ходи по ресторанти в съветско време?

Обикновените съветски хора ходят на ресторант само по много големи поводи и най-често предварително пестят пари за това. Но има и контингент от чести посетители на ресторанти. Освен главатари от престъпния свят това са и т. нар. елит – чиновници, висши офицери и професори, както и техните деца или "златната младеж".

"Спомням си как един професор от катедрата ни покани в ресторант "Пекин", това беше цяло събитие, но той самият ходеше честичко", спомня си Олга. Прието беше да се "се вдига купон" в ресторант по случай получаване на степен или ново офицерско звание.

"Дядо ми е служил през 50-те и 60-те години в елитна военна част и много често ходеше по ресторанти. Той получаваше много и ходеше с колегите си, те буквално купонясваха на широка нога, познаваха всички сервитьори, които им носеха алкохол, дори ако той е свършил в ресторанта, а след това грижовно им помагаха да се качат в такси до дома или при личния шофьор", спомня си Мария, преподавателя в Московския държавен университет.

Разбира се чужденците също ходят по ресторанти. "Един от редките случаи, когато бях в ресторант, беше, когато през студентството в нашия институт дойдоха унгарци и ние ги заведохме в ресторант в "Будапеща", разказва Сергей от Москва.

Културното прекарване на времето в ресторанти е и част от бита на писатели, журналисти и известни актьори, които печелят добре или дори много добре в съветско време.

"Ходихме на театри и ресторанти", пише Сергей Довлатов в сборника с разкази "Компромис", "Накратко, водихме нормален живот за творческата интелигенция".

Уважаеми читатели,

Нашият сайт и страниците ни в социалните медии могат да бъдат ограничени или забранени поради обстановката в момента. За да продължавате да четете актуалното ни съдържание, просто направете следното:

• Абонирайте се за канала ни в Telegram
• Абонирайте се за седмичния ни бюлетин
• Активирайте пуш-уведомленията на сайта ни
• Инсталирайте VPN услуга на компютъра и/или на телефона си, за да получите достъп до нашия сайт, дори и той да е блокиран в страната ви