Съветските граждани били свикнали да живеят в лишения. Комунистическата идеология проповядва равенство между всички, а това означава, че всички са със задоволени основни нужди, но нямат достъп до лукс или изобилие. Ето защо всичко качествено, особено стоките от чужбина, определено се смятало за голям лукс и хората били готови на истински подвизи, за да се докопат до тях.
Апартамент
Николай Никитин / TASS
От 1920-те много хора живеели в комунални апартаменти, частни къщи в провинцията и дори бараки. В Москва – най-населения град в страната, от 1940-те тече бурно строителство на жилищни блокове, а през 1960-те Никита Хрушчов започва масово изграждане из цялата страна на евтини и достъпни домове, станали по-късно известни като "хрушчовки".
Човек обаче не можел просто да си купи апартамент – нямало законен пазар. Разбира се, държавата се грижела повечето хора да получат някакво жилище за живеене – при урбанизацията много хора били преселени в големите градове и били благодарни на какъвто и да било апартамент. Но какво се случвало, ако някой разполагал с излишни пари и искал да си купи сносен апартамент?
Работниците в институции като завод или изследователски институт, например, можели да създадат кооперация, на която държавата отпускала заем за изграждането на жилищен блок. Членовете на тази кооперация плащали месечни вноски, а когато домът им бил готов, получавали апартаментите си и продължавали да плащат, докато върнат целия заем – нещо като ипотека, но без лихва. Апартаментът обаче оставал собственост на кооперацията и можело да бъде продаден само на друг член на сдружението. Кооперативите обаче били собственици на по-малко от 10% от всички жилища, така че повечето съветски граждани "чакали на опашка" за апартамент от държавата.
В големите градове опашките били чудовищни и хората трябвало да чакат години наред да им дойде редът. Нещо повече – мнозина се пререждали с връзки – шуробаджанащината и приятелите в жилищните комисии и висшите кръгове на властта играели огромна роля. Имало и случаи, в които хората подкупвали властимащите, за да получат жилището си по-бързо.
Кола
Дмитрий Донской / Sputnik
Личният автомобил предлагал невиждана дотогава свобода – имаш си собствено пространство на четири колела. Съветският мъж рядко бил сам – да живееш в комунален апартамент, пълен с деца и роднини, не било никак лесно. Колата обаче му позволявала да се социализира с други собственици на автомобили в гаража или пък да отиде където си поиска, без да му се налага да си купува билети и т.н.
През 1970-те една кола струвала около 5000 рубли при средна работна заплата от около 100-150 рубли. Едно семейство от двама работещи можело да спести пари за автомобил за около 4-6 години. В онези времена обаче нямало шоуруми. Първо трябвало да се запишеш в списък с чакащи, поддържан от синдикат на работното място.
Когато ти дойдел редът, човек получавал ваучер, на който били изписани моделът и цветът на бъдещата му кола – купувачът можел най-накрая да види возилото си само в склада. Опашката можело да бъде манипулирана от организаторите – администратори от местния синдикат, така че срещу подкуп човек с пари можело да прескочи няколко места в списъка.
Карти за почивка
Яков Берлинер / Sputnik
Всеки работник в СССР имал 28-дневен годишен отпуск и всички искали да отидат на море. Съветските санаториуми и курорти имали по около 850 000 места годишно – но в страна с население от над 120 млн. души, по-малко от 10% имали шанса да се попекат на южното слънце. Лелеяните карти за почивка се разпределяли през синдикатите. Да отидеш на море със семейството си на собствени разноски струвало 2-3 месечни заплати, което било малко множко.
86-годишната Раиса Земнухова е бивш служител на съветското министерство на химическата и петролната индустрия. Тя разказа пред Russia Beyond, че понякога се налагало човек да чака 2-3 години, за да се добере до сносен санаториум с процедури, инхалации, слънчеви бани и т.н. На курортите се организирали и представления от съветски кино звезди и певци, а храната била много по-добра от тази, която се предлагала дори в московските магазини.
Държавата покривала 70% от цената на картата. Човек можел да кандидатства за почивка в крайградски санаториум, което било по-евтино, но условията там не били толкова добри. А как стоял въпросът с почивките в чужбина?
Пътуване в чужбина
Семьон Майстерман / TASS
За повечето граждани на СССР пътуването в чужбина наистина било нещо като мечта. Първо, било твърде скъпо за болшинството. Второ, през по-голямата част от времето КГБ следяло и проучвало строго всички, които искали да пътуват в чужбина, да не би случайно да са чужди агенти или шпиони. Така че повечето кандидатури за пътуване в чужбина били отхвърляни – но не и за държавните служители.
"Мъжът ми имаше много добри връзки в Партията", спомня си Раиса Земнухова. "Така че винаги имаше кой да му помогне за командировка в чужбина. Прекарахме няколко години в Мианмар, а по-късно често пътувахме до Финландия".
Съветските граждани, работещи в чужбина, получавали заплати не в чужда валута (държавата не искал в СССР да циркулират чужди пари), а в "чекове" на определена стойност. Когато се връщали в Москва, можели да обменят чековете за редки и дефицитни стоки в специални магазини, наречени "Берьозка".
Малко били хората, които можели да пътуват в чужбина, но мнозина се нуждаели от хубави обувки, зимно палто или красиви мебели.
Дефицитни стоки
Борис Кавашкин / TASS
За обикновените хора най-трудни за купуване били "сложни" стоки като телевизори, прахосмукачки и мебели – и тук имало списъци в синдиката, на които се чакало месеци. Битаците и обявите във вестника били забранени, защото се смятали за спекула.
Така че, хората трябвало постоянно да следят за стоки за ежедневието – не за разпродажби, а просто за продажби. В ГУМ-а в центъра на Москва опашките от жени, чакащи за зимни ботуши или кожени шапки можело да се простират през целия приземен етаж, та чак до втория. Огромните опашки продължавали дни наред и се разотивали чак на залез слънце, само за да се заформят отново на сутринта. Имало номера, които хората пишели на китките си. Списъкът с чакащите се водел в тетрадка на "доброволец", който контролирал реда на опашката. Така че да се сдобиеш с дефицитна и скъпа стока било истински празник за средностатистическото съветско семейство.