Бъдете в час!
Последвайте канала на Russia Beyond в Telegram за още ексклузивно съдържание
Великият японски режисьор Акира Куросава прави само един филм извън Япония и не на японски език. И този филм е заснет на руски. Куросава получава предложение за лентата от "Мосфилм" в труден период от живота си – заради проблеми със здравето и фактическия бойкот на инвеститорите в родината му той дори прави опит за самоубийство. Екранизацията на книгата "Дерсу Узала" (излязла през 1975 г.) на руския пътешественик Владимир Арсениев не само връща режисьора към професията му, но и му носи втория "Оскар" в кариерата му.
Това е може би най-известният пример за сътрудничеството между Япония и СССР/Русия в областта на киното. Но далеч не е единственият.
След смъртта на Сталин настъпва затопляне и във външната политика. По случай 10-годишния юбилей на Московската декларация за прекратяване на войната между Япония и СССР излиза първата копродукция.
Филмът "Малкият беглец" (1966) е одисея за симпатично японско момченце, което споделя пред една вълшебна руска матрьошка желанието си да попадне в далечна Москва, където се лекува баща му. И желанието му се сбъдва – 10-годишният Кен стига до целта след многобройни приключения, а в пътешествието му му помагат граничари, ловци и други съветски хора. И дори Юрий Никулин, звездата на съветския цирк и комедиите на Леонид Гайдай, играе самия себе си.
Този филм принципно е засент на паритетни начала. Двама режисьори и смесена съветско-японска творческа група (дори субтитрите са двуезични!), действието се развива в двете страни, а бившите идеологически врагове са показани със съпоставими симпатии – навсякъде живеят добри хора, и в социалистическа Русия, и в капиталистическа Япония.
Естествено, пълен паритет не се получава – съветската част е по-дълга и по-показна. Докато в Токио все още не са преодолени някои недостатъци, в СССР изглежда всичко вече е хубаво. Освен ако времето не е лошо.
През 1980 г. Москва е домакин на Олимпийските игри – и по случай събитието, отново на паритетни начала, е заснет филмът "Пътят към медалите" – спортна драма, посветена на волейбола. Темата е повече от гореща – от 1960-те години женските отбори по волейбол на Япония и СССР са вечни противници. Докато пез 1964 и 1976 г. олимпийското "злато" е спечелено от "тихоокеанските вещици", то през 1968 и 1972 г. то отива при съветските момичета.
"Пътят към медалите" със съчувствие разказва две паралелни истории за младите спортистки Таня и Мегуми, които са приятелки, въпреки вечното съперничество на отборите им, и преодоляват различни житейски трудности по пътя към Олимпиадата в Москва. Един от епизодите е сниман по време на реален мач между СССР и Япония и актрисата Татяна Ташкова, която играе ролята на Таня, дори излиза да играе като резерва на истинска спортистка.
На филма определено не му провървява – Япония се присъединява към международния бойкот на Олимпиадата в знак на протест срещу пращането на съветски войски в Афганистан. Лентата рязко губи своята актуалност и е фактически забравена. Олимпийските игри в Лос Анджелис през 1984 г. пък са бойкотирани от съветите, затова Таня и Мегуми вероятно щяха да се срещнат чак през 1988 г. в Сеул.
Актрисата Комаки Курихара е най-известната японка в СССР. През 1970-те тя участва в две мелодрами в главната роля, като и в двете основната сюжетна линия е еднаква: красавица от страната на Изгряващото слънце пристига в СССР, за да остави сърцето си тук.
Във филма "Москва, любов моя" (името е предложено от японските партньори) Курихара играе балерина, влюбена в скулптор (Олег Видов). Финалът е трагичен, на героите не им е писано да са заедно. Момичето е родено в Хирошима – в града, пострадал от американските атомни бомбардировки. Отдавнашната катастрофа напомня за себе си чрез неизлечима болест – левкемия.
На режисьора Александър Мита толкова му харесва да работи с актрисата, че я кани в епизод на филма "Екипаж" (1979), а по-късно специално заради нея прави драмата "Стъпка" (1988) по мотиви на реални събития – в лентата се разказва как през 1950-те, в разгара на епидемията от детски паралич, японско момиче успява да внесе съветска ваксина в родината си и спасява хиляди животи.
Втората мелодрама с Комаки Курихара е снимана от Сергей Соловьов, бъдещият режисьор на култовия филм от годините на перестройката "Асса". В "Мелодиите на бялата нощ" (тук името е измислено от съветските чиновници) актрисата пресъздава образа на пианистка, която се влюбва в диригент (Юрий Соломин, звездата от "Дерсу Узала" на Куросава). Събитията тук не са толкова трагични, затова пък лентата е невероятно красива във визуален план – и нищо чудно, защото е снимана от Георгий Рерберг, операторът на "Огледало" на Андрей Тарковски.
Сред японските писатели има доста поклонници на страната на Толстой и Достоевски. Например, Хироюки Ицуки, който още като студент в университета Васеда, учи руски език, а по-късно пребивава в СССР по работа. Опитът от това пътуване той пресъздава в дебютния си роман "Довиждание, московски стиляги" (1966), който моментално го причислява към списъка на най-обещаващите автори. Положението е подсилено от едноименния филм, който излиза две години по-късно. Москва там е снимана в павилион, а ролята на руския саксофонист Миша, който учи суинг от гостуващ японски джазмен, е изиграна от емигранта Пьотр Алексеев.
Русия е не само велики писатели, но и снежна зима. Във филма "Капки от великата река" (2001), още една екранизация на Хироюки Ицуки, една японка се влюбва в руски тромбонист. Според сюжета той е прогонен от Япония и води жена си в заснеженото Подмосковие.
На свой ред, "Под северното сияние" (1990) – екранизация на повестта "Под Аврора. 1912 година" на класика Юкио Тогава, автор на христоматийни разкази за животни за деца – е почти трилър за преживяванията на японски ловец и предания му приятел – полувълк-полукуче, в сибирската тайга. Между другото, тук в малка роля на търговец се появява и лауреатът на "Оскар" Никита Михалков.
Несъмнено една от най-грандиозните екранизации е историко-приключенският филм "Сънища за Русия" по едноименния роман на Ясуши Иноуе, който на свой ред е базиран на реални събития. През 1782 г. корабът "Синсе-мару" попада в буря и акостира на руския бряг. Екипажът на кораба начело с капитан Дайкокуя Кодай се скита в чужбина почти девет години, преди да се завърне у дома. Но всичките им лишения не са напразни – на героите е писано да изиграя голяма роля за сближаването на двете страни. Благодарение на моряците Япония опознава Русия по-добре – скитниците, след като се завръщат в родината си, разказват много за страната.
В ролята на императрица Екатерина Велика тук можете да видите французойката Марина Влади, а в ролята на учения – Олег Янковски, известен на световните зрители с ролите си в "Огледало" и "Носталгия" на Андрей Тарковски.
Японските и съветските/руски аниматори нееднократно са работили заедно, но нито веднъж не се получава "равна игра" – в копродукциите доминира или съветската, или японската школа. При това всеки пример за това сътрудничество е уникален по своему.
За първи подобен опит се смята анимационният филм "Дванайсет месеца" (1980) – екранизация на известната и в япония приказка на Самуил Маршак. Саундракът към нея е дело на московския композитор Владимир Кривцов и е записан от Симфоничния оркестър на Ленинградската държавна филхармония. И с това, на практика, съветският принос свършва. Всичко останало е работа на студио Toei.
Четвърт век по-късно се случва един изключително любопитен прецедент – по поръчка на руските продуценти Михаил Шприц и Алексей Климов японските аниматори от Studio 4 °C заснемат истинско аниме за... пионери, които в годините на Великата отечествена война дват отпор на призраците на кръстоносците, сражаващите са на страната на нацистите. "Първи отряд" (2005) не става хит в Русия, макар че е приет топло от критиката. А в Япония, за съжаление, той така и не излиза.
Има и история за обратната ситуация – когато в Москва изпълняват японска поръчка. "Приключенията на пингвинчето Лоло" (1986-1987) съществува както като сериал, така и под формата на пълнометражен филм. Сниман е в базата на главното съветско студио "Союзмултфилм". И макар че по традиция снимачната група – продуценти, художници, режисьори – е смесена, то творческото участие на съветските колеги е решаващо. В изобразителен и в продуцентски план това е анимационен филм в традиците на класическия "Союзмултфилм".
"Пингвинчето Лоло" намира своите японски зрители, но известността му изобщо не може да се сравни с популярността на друг съветски анимационен герой – Чебурашка.
През зимата в Русия за това "неизвестно на науката животно" излезе пълнометражен филм, който бие всички касови рекорди. Но още преди това римейкове на историите за Чебурашка са снимани именно в Япония. Там са правени анимационият сериал "Чебурашка еререр!" (2009) и (в сътрудничество с Русия) кукленият алманах "Чебурашка" (2013), където един от епизодите представлява презаснетият кадър по кадър първи анимационен филм от цикъла "Крокодилът Гена" (1969). Сериалът е показан и на създателя на образа на Чебурашка – художникът Леонид Шварцман, и първоначално той дори не разпознава подмяната.
Внимание! Всяко пълно или частично копиране на материали на Russia Beyond без писмено разрешение и директен линк към оригиналната публикация на Russia Beyond, включително от други електронни ресурси, ще се смята за грубо нарушение на Закона за защита на интелектуалната собственост на Руската федерация. Russia Beyond и медийният холдинг RT си запазват правото да реагират на подобни нарушения в различни държави, включително по съдебен ред.
Абонирайте се
за нашия електронен бюлетин!
Получавайте най-добрите статии от седмицата направо в пощата си