Майсторите и занаятчиите в предреволюционната руска провинция са необходими, но също така се радват на лоша репутация. В миналото появата на истински съд от глина и на метални предмети от руда изглежда като истинско чудо, а авторите на такива чудеса са смятани за магьосници и вълшебници.
Освен това мелничарите са заселват във водениците край реките и в полето, а ковачите в покрайнините на населените места, за да не изгори цялото село от огъня на ковачницата. Тези специфики карат руските селяни да се страхуват от тях – най-интересните хора в руското село.
Мелничар
Василий Поленов
От древни времена руснаците вярват, че мелничарят се среща със зли духове. За него работят горският дух (при вятърната мелница) или водният дух при речната мелница. Ако вятърът счупи крилата на мелницата, самите мелничари вярват, че горският дух им е ядосан. Освен това се смята, че мелницата е обитавана от малки бесове, които мелничарят трябва да "глези". Той хвърля във водата трохи хляб, тютюн, налива водка на празници. Всичко това се върши, за да не се надига водата, да не се чупи и заяжда колелото, като цяло да не стават бели.
Има сведения и за жертвоприношения. "Старите хора разказват, че когато колелата на мелницата не се въртят, мелничарят взима почерпка и отива при водните духове на гости", споделя през 1980 г. уралецът Михаил Мазитов. "Казват още, че когато воденицата не се върти, се хвърля жив петел с камък в реката, след което воденицата започва да работи".
"Началото на строителството на мелница е придружено от пренасянето на жертва за водния дух, който става постоянен покровител на мелницата, подобно умилостивяване се прави и за домовой, когато се влиза в ново жилище", пише Анна Петкевич в статията "Водната жертва в руската културна традиция".
В. Малишев
За такава "жертва" се смятат и удавените. Очевидно, мелницата е много опасно място. Мелничарят може да пострада при ремонта на механизма или колелото. Удавянето е съвсем лесно. Смята се, че умрелите до воденицата са "отнесени" от зли духове в замяна на добрата работа на мелницата – все пак това е един от основните източници на благосъстояние за селяните. "Баща ми разказваше, че когато строят мелница, завещават няколко глави на водния дух", споделя 70-годишна селянка Кабакова от Алапаевск в далечната 1976 година. "Ако не се изпълни завещанието, тогава този дух ще вземе добитъка. Баща ми, като строяха мелницата, завеща дванадесет глави, дванадесет човека се удавиха". Разбира се, никой нарочно не дави хора в реката за жертвоприношения, но за "заместващата" жертва обикновено се използват черни животни – кучета, овце, петли.
Участието на мелничаря в такива ритуали му създава репутация на магьосник. Неговото жилище, къщата до мелницата, е забранено място за момичета, омъжени жени и особено за деца. Мелничарите пазят репутацията си. "Някакъв мелничар ни хапеше по ушите, плашеше ни!" – цитира думите на жител от Ярославска област историкът Татяна Шчепанская. "А аз бях още момиче. Такъв беше старецът – непреднамерен. Омръзвахме ли му? Той гризеше ушите на всички".
Строител на печки – печкар
Свободни източници
Печката е централен образ в живота на селяните. Много вярвания и ритуали са свързани с нея. Вярва се, че печката лекува от болести. Родените телета се водят при нея, за да се "запознаят". Пепелта от пещта е основен компонент за мехлеми и отвари. Съответно, професионалните майстори на печки също се ползват с голямо уважение. Но защо се страхуват от тях?
Да се направи печка не е лесна работа. Печката не трябва да пуши, да вие от вятъра, трябва да поддържа топлината добре. За работата си майсторите на печки взимат скъпо, затова създават и сурова репутация на професията си. Смята се, че не може да се спори с печкаря, за да не изпрати неприятности на човека.
Василий Максимов
Недоволен печкар може така да "измами" работодателите си, че накрая те горчиво да съжалят за стиснатостта си. Печкарят може да "развали" така печката, че дефектът дори да не се вижда в началото. Майсторът може да сложи дървени стърготини под някои от тухлите, така че от тези места да капе и да замръзват. Да остави в комина напречна тухла, така че димът да влиза в къщата. И за финал най-неприятното – "да завъди демони" или да "засади кикимора".
"Кикимора" се засажда чрез монтиране на празна бутилка с гърлото навън в зидарията на комина (и замаскиране на устройството). При достатъчно силен вятър, духащ в определен ъгъл, такъв "инструмент" издава див вой. За "дяволите" се използва гъше перо, което се залива с живак, или шишарка с игли и живак. След като зазида скришом "изненадата" при полагането на комина, печкарят, демонстрирайки, че печката работи, и след като седне със собствениците на маса (с последвалата задължителна "димова почерпка"), той си тръгва. И още през първата нощ печката започва да вие и да трака (от движението на охлаждащия и нагряващ се живак), което прави спането невъзможно.
Ковач
Свободни източници
Ако съвременните руски селяни се събират близо до гараж или работилница, за да обсъждат чисто мъжки въпроси, то в селата преди революцията ковачницата играе ролята на такъв "клуб". Ковачът отговаря за подковаването на конете и ремонта на всички метални инструменти, а способността му да борави с наковалня и чук го прави в очите на хората нещо като "магьосник на елемента метал".
Тъй като ковачът подковава конете, от него зависи дали семействата ще приберат реколтата си, което и ще ги държи сити през годината. И, разбира се, именно ковачът изковава сватбените пръстени за селските младоженци – затова и неговият образ е свързан с идеята за силен и траен брак, който ковачът трябва буквално да изкове за булката и младоженеца. Освен това ковачът е чест персонаж в любовните магии. Една от тях е цитирана от Татяна Шчепанская в статия за ковач за енциклопедията "Мъже и жени: мъжкото и женското в руската традиционна култура". "Както славният господин ковач кове, желязото кипи, вари се, и пътят към желязото се закрепя и заварява, така и Божият раб да се закрепя и съединява во веки веков". Освен пръстени, ковачът може да изкове и подкова "за късмет". (Между другото, за да се "събере" щастието в къщата, над вратата се окачва подкова с края нагоре).
Лавр Плахов
Ковачницата е място за пиене, за посвещаване на млади мъже, изясняване на отношенията. "В ковачницата се напиват, през цялото време се бият", спомня си жителката на вологодското село Залесие. За жените и особено за децата това е забранено място, защото се намира на голямо разстояние от селото (ковачници се строят в покрайнините от съображения за пожарна безопасност).
Ковачът, като собственик на сакрално място, е надарен с неземни способности. Смята се, че ковачът може да идентифицира вещица. Дяволите според поверията използват трансформираните вещици като коне. Жителка на Пошехония, родена през 1901 г., си спомня: "Някакъв човек дойде да подкове коня. Подкова го – не каза благодаря, засмя се и си тръгна. Ковачът само каза: "Ковах не кон, а женски крак. Когато си тръгна, не каза благодаря, значи не е бил човек".
Уважаеми читатели,
Нашият сайт и страниците ни в социалните медии могат да бъдат ограничени или забранени поради обстановката в момента. За да продължавате да четете актуалното ни съдържание, просто направете следното:
- Абонирайте се за канала ни в Telegram
- Абонирайте се за седмичния ни бюлетин
- Активирайте пуш-уведомленията на сайта ни
- Инсталирайте VPN услуга на компютъра и/или на телефона си, за да получите достъп до нашия сайт, дори и той да е блокиран в страната ви