Гжел: всичко, което трябва да знаете за тези бело-сини руски сервизи

Художниците, майстори на керамика, които работят по старинната технология на гжелската майолика, са не повече от петима. Техните произведения нямат почти нищо общо с това, което хората масово си представят, когато чуят думата "гжел": те са петцветни, с орнаменти от фолклорното изкуство.

"Представяте ли си как се договаряме за изложби с тези автори", смее се Валентин Розанов, един от водещите художници на гжел. "Хайде да направим изложба", казвам аз. А той ми отговаря: "Виж, всичко е заето за години напред, някои творби все още не са довършени, а вече са купени".

Гжелската майолика изисква сложна технология на производство. Има и други видове – гжелски полуфаянс, фанянс и порцелан, които се развиват паралелно през последните два века. Те се произвеждат в заводи и семейни работилници. Има и самостоятелни художници, които са признати майстори в изкуството на бяло-синия порцелан. Те са около десетима: "Те си имат своя колекция в Руския исторически музей. Това вече не е занаятчийство, а изкуство", разказва Валентин Розанов.

Тези майстори работят самостоятелно над изделията през целия цикъл на създаването им: от парчето глина до изрисуването, глазирането и изпичането. "Художникът работи по един съд по два месеца, а накрая го слага в пещта и той се спуква. И после всичко трябва да започне отначало... Процентът на брак в авторската керамика достига до 50. Технологията е сложна, дотам, че е възможно проблеми да възникнат дори от качеството на глината", казва Розанов.

Какъв път е изминало това народно изкуство – от грънчарски занаят до признание като един от най-руските стилове?

Гжелски куст

Гжел е името на цял район на 60 км от Москва, в който попадат около 30 села. Още преди Революцията през 1917 г., когато в Русия идва "властта на Съветите", тази територия се смята за Гжелската енория на Броницкия уезд (район) на Московската губерния. Днес "Гжелски хуст" се наричат селата, разпръснати в част от Подмосковието. И те се славят със своята глина от над 700 години.

В Гжелската енория никога не е имало помешчици и крепостно право, затова тук има грънчарски работилници и то стотици: някои и до днес работят като семейни бизнеси, а други са прераснали в огромни заводи, които се ползват с нелоши държавни привилегии.

Валентин Розанов разказва, че жителите на гжелските села и до днес, "докато вадят картофи от земята", намират парчета от играчки или изрисувани чинии на по 200-300 години. "Прости, еднотипни играчки, приличащи на димковски: кончета, птички, мечки – в миналото те са разпространени из цялата Руска равнина и може би са били обредни". В градините си хората намират само счупени предмети, производствен брак, които са изхвърлени. От битовата посуда до музеите не е стигнало почти нищо, освен 20-30 изделия.

През XVII в. жителите на Гжелската енория са включени в московския Аптекарски приказ (административен орган) и стават държавен доставчик на съдове за лекарства. По онова време аптекарските колби и буркани се изработват единствено от керамика.

В същото време глухите гори и блата, които са в изобилие в местността, приютяват староверци, които бягат от преследване и от Никоновските реформи. Между другото, през XVII в. старообредците се населват и в горите на Подволжието. Само че там те отнасят изкуството на златния рисунък, известно в наши дни като хохлома.

"Хората се занимават с това, което може да им донесе прехрана", разказва Валентин Розанов. "Днес половината дървета са изсечени, но там е имало само гори и мястото е било удобно за укриване. А на повърхността на земята излизали десетки видове глина: от бяла до оранжева. Щат не щат, използвали глината за технически нужди. Староверците живеели като общност, строили цървки. Те винаги носели със себе си своите занаяти, обичали ръчния труд. Благодарение на това и на глината територията на Гжел се превръща в керамичен център".

Петцветен рисунък, скъп колкото златото

Има различни версии за произхода на думата "гжел".

Едно разпространено, но погрешно мнение е че думата "гжел" произлиза от "жечь" (горя, запалвам), тъй като посудата се закалява в пещи.

Най-правдоподобната версия е, че през територията на Броницкия уезд минава река Гжелка, която е основната водна артерия по тези места.

В древнославянския "гжел" означава "гусла". Между другото, до Гжелския куст има и местенце на име Гуслица.

Има и още една славянска и по-точно полска версия: гжегжелика – кукувицата, е много често срещана в тукашните гори.

Гжелските изделия, разбира се, в началото не са нито сини, нито порцеланови. Първо се появява обикновената терактора или "обгорена земя". И до днес децата обичат да си правят сами подобни изделия: изпичат направени на ръка съдове или играчки в руска печка или дори на огън.

Глината била много пореста и течността често се процеждала през стените, затова грънчарите използвали различни начини за обработката ѝ. "Попарвали" я веднага след печене, докато била още гореща, потапяли я в течен разтвор, подобен на брашно за палачинки. Има и вариант, при който преди печене посудата се потапяла в масло.

През XVII в. Петър I, който обича Холандия и сините ѝ плочки, въвежда модата на чиниите със син кант. А през XVIII в. до Гжел достига славата за цветната европейска майолика – пореста керамика, покрита изцяло с глазура. Купуват я знатни дворове, а технологията на направата ѝ е скъпа и сложна. Гжелците започват да търсят рецепти и начини да опростят и подобрят производството. Така се ражда "гжелската майолика": петцветна, землеста, с фолклорни елементи.

До съвремието са достигнали музейни екземпляри на майолика, включително гжелски съдове за квас с дръжки и отвор по средата. "Има предположение, че тези отвори са били нужни, за да може през тях да се вкарва парче лед, увито в парцал, за да се охлажда квасът", разказва Валентин Розанов. "Някои смятат, че дупката е служела, за да може на ръката да се нанизват няколко съда, когато се обслужват гостите. За нас, художниците, този отвор е декоративен елемент".

Валентин Розанов отдавна проучва гжелските занаяти и е стигнал до извода, че съдовете за квас не са използвани от никого, а са колекционерски предмети. Заедно с учени Розанов е проучвал фондовете на големите музеи, за да разбере за какво са се използвали т.нар. "квасники". "Гледахме вътре с фенери. Дъното не беше глазирано: на места имаше покапала глазура, на места – глина, следи от пръсти, прах, натрупан от XVIII век, изобщо не бяха мити. И всички бяха светли: ако в съдовете беше наливана течност, глината щеше да потъмнее и нямаше да може да се измие. Тези предмети са чисто декоративни, държали са ги по рафтовете. Доминирали са в интериора. Романови са ги колекционирали, квасники има в колекции на "руското". Пазели са ги като скъпоценност".

Синя птица-феникс

Паралелно с майолика се развиват и други направления в гжелските народни занаяти: полуфаянс, фаянс, порцелан. Гжелци търсят рецепти за чуждестранна керамика, която в Русия се цени високо и струва скъпо. Така се ражда полуфаянсът: керамика, която е изключително местна. Тя е по-груба от европейския фаянс, но е и по-тънка и не е толкова пореста. Майсторите са толкова запалени по украсяването на повърхността, че поуфаянсът на гжелци заема особено място в занаятчийските традиции. След това се появява тънкият фаянс. Що се касае до порцелана: китайският, а после и европейският фаянс в Русия по онова време струва колкото златото.

"Китайците държат изкуството на порцелана в тайна, в Германия дори има тайно производство, опитват се да го изобретят", разказва Валентин Розанов. В Китай компонентите са чисти – направо от земята. Те събират каолин и камъни, натрошават ги, смесват ги и се получава порцелан. Европейците започват да подбират материали от собствените си ресурси. Когато порцеланът попада в Русия, руснаците започват да изобретяват рецепти. Затова в различните страни порцеланът е различен. В Гжел има стотици заводи и работилници. Някои си остават на грънчарско ниво, правят посуда. Други, по-умни, откриват порцеланово производство със скъпо оборудване".

Отчасти заради порцелана гжелът си остава син. Модата на бяло-синия рисунък се връща през XIX в.: работата е там, че порцеланът се пече на много висока температура и повечето традиционни глазури на майолика (зелени и оранжеви) изгарят. А кобалтът, от който се получава синият цвят, не изгаря. Белият цвят на фона идва от качествената глина, която става бяла след изпичането.

Един от основните и най-известни мотиви не само в гжел, но и в цялата световна култура на приложното изкуство, е розата. В гжелския рисунък тя е особена, разказва Валентин Розанов: "Розата в гжела е затворена, рисува се с три-четири щриха. Всеки художник има свой стил – разбираме кой е авторът от един поглед и никога не повтаряме неговата роза. Това не е обикновена маргаритка, а благородно и ценно, рядко цвете, което винаги е знак за елитарност. Художниците събират различно количество боя от двете страни на четката: с едно движение придават и светлосянка, и дълбочина – така боята се разпределя в кръг – с еднократно движение".

За съжаление, в началото на XX в., заради промишлената революция, ръчният рисунък започва да отмира – става ненужен. Заводите са национализирани, произвоството остава без собственици. Мъжете заминават на война, а именно те се занимават с керамика в Гжел: "Изобщо се смята, че до началото на XX в. с всичко се занимавали мъжете, а жените се грижели за домакинството", добавя Розанов. "В нашите села мъжете работели по 14 часа на ден, затова заминавали да се трудят в производството и живеели в общини, а вкъщи се връщали за почивните дни или по празниците".

През 1940-те години в Гжел, след лагерите, е изпратен да работи изкуствоведът Александър Салтиков, който започва да възражда изкуството. Той връща работниците, пресъздава технологичната верига, а по-късно в Москва включва гжелската керамика в музейни колекции и инициира разкопки. Под негово ръководство работи известният художник Наталия Бесарабова, заедно те създават гжелска "азбука на щрихите". Паралелно с това на грънчарство започват да се обучават и учениците в техникумите. И порцеланът се превръща в изключително женска професия. Когато Валентин Розанов идва да работи в завода за гжел през 1974 г., той е единственият мъж сред работниците.

Днес в Гжел работи държавен институт с катедра по изобразително изкуство и народна художествена култура. Производствата, които са сертифицирани и поддържат народното изкуство, са освободени от данъци от държавата. Разходите за големи изложби също се компенсират. А гжелските художницисе борят за чистотата на създаването му: "Някой вае нещо някъде? Има страшно много работилници. Ние също виждаме, че има сполучливи произведения, а има и груби. Борим се с недобросъвестните производители. Те дискредитират гжела, като бълват на пазара лоши, некачествени изделия", разказва Розанов. Народното изкуство няма да умре, убеден е художникът.

Уважаеми читатели,

Нашият сайт и страниците ни в социалните медии могат да бъдат ограничени или забранени поради обстановката в момента. За да продължавате да четете актуалното ни съдържание, просто направете следното:

• Абонирайте се за канала ни в Telegram
• Абонирайте се за седмичния ни бюлетин
• Активирайте пуш-уведомленията на сайта ни
• Инсталирайте VPN услуга на компютъра и/или на телефона си, за да получите достъп до нашия сайт, дори и той да е блокиран в страната ви