Защо кавалерист-девица в царска Русия мечтае да стане мъж?

"Кавалерист-девица", "герой от Отечествената война 1812-а", "руската амазонка" и първата в Русия жена-офицер. Именно така са наричали в Русия Надежда Дурова, а по-точно Александър Александров, както са се обръщали към нея по време на службата и в бита.

Детство, на което и Холивуд ще завиди

Надежда Дурова описва колоритно историята на живота си в книгата "Записки на кавалериста-девица". Тя е родена през 1790-а (по други данни през 1783 г.) в Малорусия (съвременна Украйна, тогава част от Руската империя). Майка ѝ бяга с хусарския ротмистър Дуров против волята на родителите си и тайно се венчава с него. Мечтае за момче, но за нейно голямо разочарование ражда момиче и то много ревливо.

Веднъж, когато полкът е на път, четиримесечната Надежда така ревяла, че "чашата на търпението" на майка ѝ преляла" и тя хвърлила бебето направо от прозореца на каретата. По чудо момичето не пострадало, взели го хусари, а баща ѝ в изблик на ярост решил да отдели детето от небрежната му майка. Той дал Надежда на свой колега да я възпитава.

"Моят възпитател Астахов по цели дни ме носеше на ръце, ходеше с мен в конюшнята на ескадрона, качваше ме на коне, даваше ми да си играя с пистолет, размахваше сабя, а аз плясках с ръце при вида на сипещите се искри и блестящата стомана", пише Дурова.

След няколко години на Дурови им се ражда още едно дете и бащата решава да остави военната служба, за да не води живот в походи с две деца. Върнали Надежда на майка ѝ, но отношенията им не вървели добре – майката се опитвала да даде на дъщеря си възпитание като за момиче, да се научи да бродира, а Надежда все искала пистолет и кон. Бащата бил по-снизходителен и утешавал майката, че това момчешко детство "ще отмине от само себе си".

Когато Надежда е на 12 години, баща ѝ ѝ купува кон на име Алкид. Момичето тайно всяка сутрин отива в конюшнята и мечтае да го опитоми: говори с него, дава му захар и безстрашно язди с него по двора. Веднъж свидетел на тази сцена става конярят - жребецът се изправил на задните си крака и започнал лудо да препуска. Надежда с ласка усмирила животното и конярят признал, че Алкид слуша нея доста повече. И така през деня Надежда се отегчава с "момичешко" занимание – бродира, а през нощта тайно от майка си препуска в околностите на своя жребец.

Първата феминистка, която мечтае за свобода

"Може би най-накрая щях да забравя всичките си хусарски навици и да стана обикновено момиче, както всички останали, ако майка ми не представяше съдбата на жената в най-мрачна светлина.

Тя говореше пред мен с най-обидни изрази за съдбата на този пол: жената, според нея, трябва да се роди, да живее и да умре в робство", пише Дурова в "Записките".

Бащата, който много обича Надежда, също разбива сърцето ѝ с думите, че ако тя е била мъж, щяла да бъде негова опора на старини. Така Дурова решава каквото и да става "да се отдели от пола, който, както си мислех, е бил прокълнат от Господ".

През 1806-а, когато Надежда е на 16 години, тя решава да избяга от къщи. През нощта, тайно от родителите си, тя подстригва косата си, облича казашка униформа и поема с коня си към мястото, където нощува казашкият полк. Полковникът не заподозрял, че непознатият е момиче и се поддал на увещанията да запише Дурова временно в полка, докато не пристигнат редовните войски. Така Надежда става Александър.

Скоро обаче всички наоколо започват да забелязват, че Дурова не прилича на казаците, които имат пищни мустаци, и кавалеристът-девица решава да продължи странстването си. Съвсем сама тя се наслаждава на свободата и в крайна сметка попада в Полския улански полк (по времето, когато Полша е част от Руската империя).

Дурова участва в няколко сражения на руската армия срещу наполеоновите войски. В "Записките" тя описва своята първа битка при Готщат, в която полк тръгва в атака не в целия си състав, а по ескадрони, а тя по погрешка поема с всеки един. В тази битка тя дори спасява живота на офицер, който е обкръжен от неприятели, които го свалят от коня му. И навсякъде с нея неизменно е конят Алкид.

Одобрението на императора

Легендата на Надежда насмалко да се разруши заради писмата, които тя пише на баща си. Тя се извинява за бягството и разказва, че е постъпила в улански полк и е заминала на война. Бащата се изплашил и писал на влиятелни приятели в Петербург, за да научи дали дъщеря му е жива. В крайна сметка писмото стига до император Александра I и той е "трогнат до сълзи".

Надежда е поканена да се срещне с царя. Той казал, че нейните военачалници изтъквали невероятната ѝ храброст в боя и попитал истина ли са слуховете, че тя не е мъж. Тя събрала мислите си и отговорила каквато била истината. Императорът благодарил за храбростта и ѝ предложил да се върне у дома. Тя обаче се хвърлила в краката му и помолила да ѝ окаже честта да се сражава за родината и за неговото име. И той ѝ позволил, като ѝ дарил своето име. Така Надежда Дурова става Александър Александров. Надежда получава и Георгиевски кръст за спасения живот на офицера.

Ординарец на Кутузов

Дурова проявява храброст и в легендарното сражение с Наполеон при Бородино през 1812-а, но получава контузия и измръзване. Тя излиза от бойното поле като скрива колко сериозни са раните ѝ. По-късно Дурова влиза в конфликт с по-висш по звание – тя търсела коня си и оставила поверения ѝ екип. Командирът я заплашил с екзекуция.

Надежда била оскърбена и решила да отиде направо при главнокомандващия Кутузов. Помолила да му стане ординарец и се оказало, че той е чул за нейната храброст още от предишната военна кампания и с удоволствие я приел на служба при себе си. Само че след няколко седмици Кутузов видял, че раните на Надежда са сериозни, и я пратил да се лекува. А когато тя оздравяла, дошла вест, че генералът е починал. И все пак след болницата нея отново я вземат на служба.

Писателката Дурова

Бащата на Надежда я скланя да излезе в оставка през 1816 година. След това тя цял живот носи мъжки дрехи, представя се като Александър Александров и говори за себе си в мъжки род. Подчертано праволинейна, тя често повторя, че се е родила и е израснала във военен лагер и е свикнала с този начин на общуване.

Тя пише мемоари и брат ѝ, който е бил познат с най-големия руски поет Александър Пушкин, му показва ръкописите. Пушкин оценява високо сюжета, стила и литературния талант на "Александров" и моли да му продаде ръкописа. "Съдбата на автора е толкова любопитна, толкова известна и толкова тайнствена, че разрешаването на загадката трябва да произведе силно, общо впечатление", пише Пушкин в писмо на брата на Надежда.

Пушкин отпечатва мемоарите в списание "Современник" ("Съвременник"), което той издава, и ги озаглавява "Записките на Н.А.Дурова". В предисловие той оставя и хвалебствен отзив за автора и го нарича Надежда Дурова. "С необяснимо съчувствие прочетохме признанията на една толкова необикновена жена; с изумление видяхме, че нежните пръстчета, някога стискали ръкохватката на уланската сабя, владеят и перото, бързо, живописно и пламенно".

Разкритието, което прави поетът, предизвиква острото негодувание на Дурова. Запазила се е тяхната кореспонденция, в която Дурова настоява да бъде унищожен тиражът, в който се е използвало нейното име, от което тя потреперва. Пушкин обаче е непреклонен. "Бъдете смела – влезте в литературното поприще също толкова храбро, както на това, което Ви е прославило", убеждава я Пушкин.

Дурова наистина продължава литературната си дейност и написва още няколко повести, в които повдига темата за статута на жената в обществото. Умира на 82 години през 1866 година.