Бъдете в час!
Последвайте канала на Russia Beyond в Telegram за още ексклузивно съдържание
Паметник край дома на Терзини на Университетската крайбрежна улица
Надежда Пивоварова (CC BY-SA)Архитектът и инженер Доменико Андреа Трезини работи в Дания по строителството на крепости, когато е забелязан и поканен на служба от руския посланик в Копенхаген Андрей Измайлов. През 1703 г. италоезичният швейцарец пристига в Санкт Петербург.
В онзи момент Москва води тежка война срещу Швеция и Терзини е натоварен със задачата да обезпечи защитата на младия град на р. Нева. Доменико се справя със своята задача отлично. Укрепленията, които той създава, успешно отразяват нападенията на шведските ескадри, а Петропавловската крепост, една от главните в Санкт Петербург, е напълно преустроена от дървена в каменна благодарение на усилията на швейцареца. На територията ѝ Трезини полага основите на Петропавловския събор, комуто в бъдеще е съдено да изпълнява ролята на гробница на руските императори.
Швейцарецът работи в стил на т.нар. "петровски барок", който се отличава с архитектурна сдържаност. Сред останалите му проекти са летният дворец на Петър I, Александро-Невската лавра, както и Домът на дванайсетте колегии, където днес е разположен Санктпетербургския университет. Въпреки това, талантливият архитект винаги е смятал Петропавловската крепост за "първенеца сред главните си работи".
Целият си живот роденият в Цюрих Фези посвещава на военното дело. След като стига до майорски чин в швейцарската армия, през 1816 г. той се мести в далечна Русия, която съвсем неотдавна е разгромила Наполеон.
Звездният час на Фези в новата му родина е полското въстание през 1830-1831 година. По това време Карп Карпович (така започват да наричат швейцареца по руски маниер) вече е генерал-майор. Той неведнъж е демонстрирал безстрашието си на бойното поле, където лично води войската в атака. Така става и край Лив през март 1831 година. Тогава двата батальона под негово командване, независимо от плътния вражески огън, нахлуват в полските редути и вземат в плен над 200 от защитниците им. През април същата година дори успява да плени вражеския генерал Джералд Раморино, който командва 2-и полски корпус, но скоро врагът успява да си го върне.
Също толкова смело Фези действа и в Кавказ, където се сражава срещу високопланинците, съпротивляващи се на руската власт под предводителството на имам Шамил. В знак на признание за заслугите му швейцарецът е награден със златна шпага с диаманти и надпис "За храброст".
Военачалникът и военен теоретик Хенрих Жомини е един от най-знаменитите швейцарци на руска служба. Интересен факт е, че преди да се премести в Русия, той се сражава активно срещу нея.
В редиците на френската армия Жомини участва във военните кампании през 1805 и 1807 г., завършили с тежко поражение за войските на цар Александър I. След началото на нахлуването на Наполеон в Руската империя през 1812 г. швейцарецът става губернатор на превзетия Вилнюс, а след това и на Смоленск. По време на отстъплението на френските войски той изиграва ключова роля при организацията на успешния преход през р. Березина, което позволява да се съхрани и да се изведе от недружелюбната Русия поне част от някога "великата" армия.
Всичко това обаче не пречи на Хенрих Жомини в крайна сметка да премине на руска служба. Причината е дългогодишният му конфликт с началника на щаба на Наполеон маршал Луи Александър Бертие, който всячески пречи на развитието на кариерата на швейцареца. Още през 1810 г. Жомини се опитва да замине за Русия, но френският император не го пуска. През август 1813 г. генералът, след като решава, че отново са го лишили от чинове и награди, заминава за щаба на царя по време на поредното примирие, без изобщо да иска разрешение от никого.
В руската армия го приемат радушно и Жомини се сражава в редиците ѝ чак до падането на Наполеон. Той е привлечен и в планирането на военни операции в хода на руско-турската (1828-1829) и Кримската (1853-1856) войни. Швейцарецът има голям принос за развитието на висшето военно образование в Русия, като става един от основателите на Императорската военна академия (в наши дни – Военна академия към Генералния щаб на Въоръжените сили на Руската федерация).
За първи път единадесетгодишният Доменико се запознава с Русия през 1796 г., когато идва при баща си, който работи като архитект в Москва. Заради заслугите на Жилярди-старши младият човек е пратен да учи архитектура и живопис в Европа за сметка на руската държава.
Доменико се връща в Москва през 1811 г. и само година по-късно градът, който той обича толкова много, е опожарен до основи в хода на френската окупация. Жилярди вади късмета да е сред архитектите, на които е поверена задачата да възстановят древната столица на руската държава.
Швейцарецът участва в реконструкцията на съоръжения на територията на Кремъл, като напълно възстановява камбанарията на Иван Велики. Освен това с негови усилия е възвърнат и първоначалният облик на Московския университет. Доменико има и проекти "от нулата": през 1826 г. приключва строителството на сградата на Опекунския съвет към Възпитателния дом.
През 1832 г. Жилярди заминава за Швейцария, но там далеч не му провървява толкова много, колкото в Русия. Единствената му постройка в родината е крайпътен параклис близо до Монтаньола.
Орез 1783 г. в живота на адвоката от Берн настъпва неочакван обрат: влиятелните му приятели препоръчват на императрица Екатерина II да го наеме за наставник на малолетните ѝ внуци Константин и Александър (бъдещият император Александър I).
Швейцарецът, който се държи изключително независимо, не търси покровители и не участва в политическите интриги, което силно усложнява отношенията му с придворните. Но за Александър той става не просто учител, но и истински приятел. Той внимателно се вслушва в идеите за свободолюбие и либерализъм, които Лагарп се старае да му внуши.
През 1797 г., Лагарп вече е напуснал Русия, порасналият Александър пише на наставника си следното писмо: "Когато дойде моят ред [да управлявам – бел.ред.], тогава ще трябва, разбира се, постепенно, да подготвя нацията да избере своите представители и да приеме свободна конституция, след която ще се откажа напълно от властта и, ако Провидението ни помогне, ще се оттегля в някой тих ъгъл, където ще заживея спокойно и щастливо, гледайки благоденствието на моята родина…"
Дружбата между учителя и ученика не изчезва и след като през 1801 г. Александър се качва на престола. Неведнъж те водят беседи, посветени на държавните дела, а в благодарност за мъдрите съвети през 1814 г. царят връчва на Лагарп най-висшата държавна награда в империята – Орден "Св. Апостол Андрей Първозвани".
Внимание! Всяко пълно или частично копиране на материали на Russia Beyond без писмено разрешение и директен линк към оригиналната публикация на Russia Beyond, включително от други електронни ресурси, ще се смята за грубо нарушение на Закона за защита на интелектуалната собственост на Руската федерация. Russia Beyond и медийният холдинг RT си запазват правото да реагират на подобни нарушения в различни държави, включително по съдебен ред.
Абонирайте се
за нашия електронен бюлетин!
Получавайте най-добрите статии от седмицата направо в пощата си