"Опричники", 1870-те, Николай Неврев
Киргизки Национален музей на изобразителните изкуства "Гапар Айтиев"/Свободни източнициС течение на времето броят им нараства до почти 6000. Като в сериал или фентъзи, те са обединени от монашеско послушание, съвместни служби в затворен за други храм в царската укрепена резиденция. Когато влизат в този "орден", мнозина от тях се отричат от семействата си.
"Опричник", рисунка на художника Вячеслав Григорьевич Шварц (1838-1869)
Sputnik"Оприч" означава "освен" ("кроме" на руски). И преди времената на Иван Грозни тази дума е означавала остатък от имение, който се дава като лична собственост на вдовицата на починалия княз. Цялото имущество на княза отива за синовете му, а "оприч" е делът, който остава за вдовицата и се нарича "опричнина".
Андрей Курбски, враг на Иван Грозни, нарича опричниците "кромешници", намеквайки за "ада кромешни" – (тук има игра на думи - "кромешный" на руски означава освен друго "безпросветен", "непрогледен", "ужасен" – бел. ред.) тоест за същинския ад, който създават. "Добре известно е, че в руските народни говори терминът "кромешници" се използва за обозначаване на съвкупността от нечисти духове, както и същества, които обитават другия свят", пишат историците Игор Курукин и Андрей Буличев в изследването си за всекидневния живот на опричниците. По този начин опричниците, според идеята на създателя на образа им цар Иван, трябва да се асоциират с възмездието.
"Иван Грозни и Малюта Скуратов", 1870, Г. Седов
Свободни източнициС помощта на опричнината Иван Грозни се бори срещу тогавашната "олигархия". Едрите земевладелци, предимно родовити князе от династията на Рюриковичите, контролират доходите и населението на огромни територии. Те се съпротивляват срещу данъчното облагане, въведено от царя, срещу изпращането на служители от центъра и искат буквално самите те да управляват, както е било през княжеско време.
След повече от 15 години борба на царя с елита Иван Василиевич взема най-трудното възможно решение - да раздели територията на своето царство на две неравни части - опричнина и земшчина (земщина – на руски). В опричнината той взема само онези земи и благородници, които му се заклеват в лична вярност. Всички останали изпраща в земшчината.
Гравюра от книгата на посланик Даниил Якоб Улфелд "Пътешествие в Русия". Началото на XVII в
Теодор де Бри/Свободни източнициПроблемът за царя е, че благородничеството не се включва добре във военни кампании. А именно князете и болярите съставляват Местната войска, армията на руската държава. Този недостатък става много забележим по време на Казанския поход. Най-големият историк на болярството Александър Зимин потвърждава, че знатните военачалници постоянно спорят кой е по-благороден и кой на кого ще се подчинява. И при това спорят, вместо да превземат Казан! Царят с много мъки разрешава тези спорове, наричани "местнически", защото се водят за места. По едно време обаче те му омръзват – невъзможно е рационално да се командва такава армия!
Царят създава опрична армия и събира в нея също знатни хора - князе, благородници и "болярски деца" (дребни дворяни). Само че не от Москва, а от древни градове - Суздал, Вязма, Можайск и др. Иван заповяда на войниците лично да дойдат при него и сам ги разпитва за роднини, служба и връзки. И прави кръстосан разпит - други хора от същите райони трябва да потвърдят показанията на първите. Разпитвани са дори икономи, хлебари, месари, коняри, всички слуги за служба в "опричнините" резиденции, крепости и градове. Целта е да няма нито един човек от земшчината.
Резултатът - опричната армия винаги е "без места" и се подчинява само и лично на царя. Московските губернатори и князе не могат да я командват.
От какво преживява опричната войска? Царят просто отнема най-добрите земи от големите князе и боляри, а семействата им изгонва и им дава земи в други части на държавата. Разрешено им е да вземат със себе си само това, което могат да носят. Това е опричният терор за унищожаването на московския елит.
Взетите в опричнината полагат клетва за вярност: "Кълна се също да не ям и да не пия със земшчината и да нямам нищо общо с тях", свидетелстват ливонците Йохан Таубе и Елерт Крузе, които са служили в Москва. Опричникът Хайнрих Щаден добавя: "Според клетвата опричниците не трябва нито да говорят със "земшчани", нито да се женят за тях. И ако опричникът има баща и майка в земшчината, то той никога не смее да ги посети. Самите опричници стриктно следят за спазването на тези забрани: Щаден пише, че след като опричници хванели опричник да разговаря със "земшчанин", убивали и двамата на място.
Таубе и Крузе пишат: "Когато опричник и земшчанин ... се налага да се срещнат, опричникът хваща земшчанина за врата, отвежда го в съда, въпреки че никога преди не го е виждал и не е говорил с него, оплаква се, че е той е опозорил него и въобще опричнината; и макар великият княз да знае, че това не се е случило, ищецът е провъзгласен за верен човек и той получава всички имоти на ответника, а последният е бит, разкарван по всички улици и след това обезглавен или хвърлен в затвора за цял живот".
Владимирска област. Александров. Александровска слобода (от XVв.)
Сергей Бобильов/ТАСС"Опричниците (или избраните) трябва да имат известно и забележимо отличие, когато яздят, а именно: кучешки глави на шията на коня и метла на камшика. Това означава, че първо хапят като кучета, а после измитат всичко излишно от държавата. Всички пехотинци са задължени да носят груби просешки или монашески връхни дрехи от овча кожа, но отдолу облекло им е от бродиран със злато плат върху кожа от самур или златка", пишат Таубе и Крузе. Да отбележим, че и конете на опричниците са люти - не всеки кон ще може да пренебрегне отсечената кучешка глава на шията си.
"Всички братя ... трябва да носят дълги черни монашески жезли с остри върхове, с които може да се събори на земята селянин, както и дълги ножове под горните дрехи, дълги един лакът дори и повече, така че когато решат да убият някого, да няма нужда да се праща за палачи и мечове, а всичко да бъде подготвено за мъчения и екзекуции", съобщават пак те двамата.
Опричници патрулират по улиците на Москва и други големи градове в роти от 10-20 души. "Всяка отделна дружина набелязва боляри, държавници, князе и знатни търговци. Никой от тях не е знаел каква е вината му, а още по-малко часа на смъртта и че въобще е осъден. И всеки е отивал без нищо да подозира на работа, в съдилищата и канцелариите", описват опричния терор Таубе и Крузe.
Разбира се не всичките 1000 или 6000 гвардейци влизат в "ордена". Той се състои само от най-благородния елит на опричнината - от 100 до 300 души. Те живеят заедно с царя в Александровска слобода и наистина живеят като монаси, сред които Иван поема ролята на "игумен".
"Иван Грозни"
Клавдий Лебедев/Свободни източнициВсяка сутрин в 4 часа Иван Грозни, заедно с клисаря (който е Малюта Скуратов), бие камбаните. Целият "близък опричен двор" се събира в църквата. Тези, които не се явят, са наказани - осем дни покаяние независимо на кои благороднически прослойки принадлежат. От 4 до 7 часа царят и братята пеят в църквата, след което правят почивка един час и продължават да пеят от 8 до 10 часа. Следва трапеза: "Той самият, както прави игуменът, остава прав, докато другите ядат", пишат Таубе и Крузе. "Всеки брат трябва да занесе чашите, съдовете и ястията на масата и на всеки се сервират храни и напитки, много скъпи и състоящи се от вино и мед. А това, което не може да изяде и изпие, трябва да вземе в съдове и да раздаде на бедните. В повечето случаи това се отнася у дома. Когато трапезата свърши, самият игумен отива на масата. След като приключи с храненето си, той рядко пропуска ден, през който да не отиде в тъмницата, в която постоянно има много стотици хора", разказват още двамата.
След дневните дела, които действително често се състоят от разпити и разследвания с мъчения, царят сяда на вечерната трапеза. Тя е съчетана с молитва и продължава до 9 часа вечерта. "След това той отива да спи в спалнята, където има трима слепи старци, които са прикрепени към него", пишат Таубе и Крузе. Така завършва денят на царя в цитаделата на опричнината.
"Москва по времето на Иван Грозни", 1902, Аполинарий Васнецов
Свободни източнициРежимът на опричнината не постигна целите си. Царят не успява да подкопае силата на московското благородничеството и едрите наследствени земевладелци - той просто увеличава котилото на "кромешниците" в държавата, които ограбват преди всичко простолюдието: според изчисленията на историка Степан Веселовски на един болярин или човек от царския двор се падат трима-четирима обикновени земевладелци, а на един военнослужещ – десетки хора от простолюдието.
През 1571 г. кримският хан Девлет Гирай напада Москва. Армията на опричнината, която по това време е напълно разложена, просто се изплашва и не се явява да защити града. Събират се опричници само за един полк, докато земшчината предоставя пет. Москва е опожарена.
Църквата в Александровска слобода
Sergey Ashmarin (CC BY-SA 3.0)След това Иван решава да отмени опричнината - вече има по-сериозни проблеми, причинени, наред с други неща, и от опричнината: Жечпосполита печели Ливонската война срещу Москва, а шведите завладяват няколко крепости и отказват да ги върнат. Царството на Грозни се превръща в истинско "кромешие".
Внимание! Всяко пълно или частично копиране на материали на Russia Beyond без писмено разрешение и директен линк към оригиналната публикация на Russia Beyond, включително от други електронни ресурси, ще се смята за грубо нарушение на Закона за защита на интелектуалната собственост на Руската федерация. Russia Beyond и медийният холдинг RT си запазват правото да реагират на подобни нарушения в различни държави, включително по съдебен ред.
Абонирайте се
за нашия електронен бюлетин!
Получавайте най-добрите статии от седмицата направо в пощата си